Джудит Макнот - Ад и рай

Той зацелува и другата гърда и тялото й се изви като дъга, а ръцете й се впиха в тила му. Внезапно той се изправи, очите му ненаситно я поглъщаха и с измъчена въздишка каза:

— Елизабет трябва да спрем.

Вихрушката от усещания у Елизабет взе да се уталожва, отначало бавно, после внезапно погледът й се проясни. Страстта отстъпи пред страха и болезнения срам, когато се видя разсъблечена и отпусната в мъжки ръце, а плътта й изложена на погледа и допира му. Затвори очи и преглътна сълзите си. Опита се да се изправи.

— Остави ме да стана — прошепна, отвратена от себе си.

Кожата й настръхна, когато той я загърна и започна да закопчава блузката й. Тя се възползва от момента и скочи на крака.

Обърна се с гръб към него, с треперещи ръце се закопча и откачи жакета си от пирона до огнището. Не усети, че е зад нея, докато не сложи ръце върху раменете й, толкова тихо се бе приближил.

— Не се плаши от това, което се случи между нас. Имам възможност да те осигуря…

Обърканите чувства на Елизабет изригнаха в пристъп на гняв, който тя изпитваше преди всичко към себе си, но го изля върху него. Блъсна ръцете му и се обърна.

— Ще ме осигурите! — изкрещя тя. — И как ще ме оспорите? Някой бордей в Шотландия, където аз ще се погреба, докато вие се правите на английски джентълмен, за да ви приемат навсякъде, където се играе комар…

— Ако работите ми потръгнат, както очаквам — прекъсна я той с неестествено спокойствие, — за една година, най-много за две ще бъда най-богатият човек в Англия. Но дори и да се провалят очакванията ми, вие ще бъдете достатъчно добре осигурена.

Тя грабна шапката си и се отдръпна от него, тъй като се страхуваше и от своето, и от неговото влечение.

— Това е лудост. Истинска лудост.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Да, така е — промълви нежно той.

Елизабет с трясък отвори вратата. Но гласът му я спря, преди да е прекрачила прага:

— Ако промените решението си, след като си тръгнем оттук утре сутринта, можете да ме намерите в къщата на Хамънд, Ъпър Брук Стрийт. Ще бъда там до сряда. След това възнамерявам да отпътувам за Индия и ще отсъствам до зимата.

— Аз… надявам се пътешествието ви да е благополучно — отговори тя, но нервите й бяха така изопнати, че не си даде сметка за острата болка, която изпита при мисълта, че той заминава.

— Ако промените решението си до сряда, ще ви взема със себе си — опита се да я предразположи.

Елизабет побягна ужасена от благородството и усмивката, които усети в нежния му глас. Докато препускаше в сивата мъгла, шибана от мокрите шубраци, чувстваше, че не е онази благоразумна и самоуверена млада дама, която беше до този момент, сега беше изплашено до смърт, объркано момиче, което я убеди, че дивото й влечение към Иън Торнтън е безсрамно и непростимо.

Когато остави коня в конюшнята, я обхвана паника, щом разбра, че гостите са се върнали от разходката до селото, и я завладя една едничка мисъл — да прати на Робърт съобщение да дойде да я вземе тази вечер вместо утре сутринта.

Бърта прибра багажа, а Елизабет вечеря в стаята си. Старателно избягваше прозореца, който гледаше към градината. Два пъти погледна навън и двата пъти видя Иън. Първия път беше застанал на терасата сам с пура между зъбите, гледаше в далечината, в стойката му се усещаше огромна самота, от което сърцето й се сви. Следващия път го зърна заобиколен от жени, които предната вечер не бяха тук и както изглеждаше, и петте го намираха неустоим. Каза си, че това няма значение или по-скоро не трябва да има значение за нея. Носеше отговорност за Робърт и за Хейвънхърст и те бяха на първо място. Независимо от очевидните намерения на Иън тя не можеше да свърже бъдещето си с някакъв безразсъден комарджия, дори и да е най-красивият и привлекателен шотландец, който някога се е раждал, дори и да е най-милият й благороден…

Затвори очи, за да прогони тези мисли. Беше много глупаво да мисли за Иън по този начин. Глупаво и опасно, защото Валери и другите като че ли подозираха къде е прекарала следобеда и с кого. Елизабет скръсти ръце и потрепери при спомена как се хвана в капана на собственото си чувство за вина, когато се върна.

— Господи, колко си мокра — беше възкликнала Валери със съчувствие. — Конярят каза, че те е нямало целия следобед. Дано не си се загубила в дъжда!

— Не, аз… аз се озовах в горската хижа и останах там, докато дъждът понамаля.

Стори й се най-правдоподобната лъжа, тъй като нейният кон можеше да бъде видян, докато конят на Иън не беше там.