Джудит Макнот - Ад и рай

— И каква е тази мисъл? — подкани я Иън усмихнат, без да откъсва поглед от нея.

— Според вас защо тогава ни наричат слаб пол? — очите им се срещнаха и тогава Елизабет осъзна колко скандални може би са за него някои нейни разсъждения. — Обикновено не се самозабравям — каза обезсърчено. Сигурно си мислите, че съм ужасно невъзпитана.

— Мисля — меко отвърна той, — че сте великолепна. — Дъхът й секна от искреността в дълбокия му глас. Наши се да каже нещо, което да върне непринудеността на приятелския им разговор, но успя само да въздъхне. — Освен това — продължи той тихо — мисля, че го съзнавате.

Това не беше повърхностно ласкателство на лондонските празноглавци и тя се изплаши. Плашеха я и тези златисти очи. После си каза, че е обърнала ненужно внимание на един комплимент.

— Струва ми се — опита се да отговори безгрижно, — че другаде трябва да потърсите женско великолепие.

— Защо говорите така?

Момичето вдигна рамене.

— Например снощи по време на вечерята. — Той озадачено я погледна, като че ли говореше на чужд език.

— Нима забравихте лейди Шарис Дюмон, нашата домакиня, онази прелестна брюнетка, за която се бяхте залепили.

Учудването му се превърна в шеговита гримаса:

— Ревност ли?

Елизабет вирна изящната си брадичка и поклати глава.

— А вие не изпитвате ли ревност към лорд Хауард?

Изпита известно задоволство, когато шеговитото му изражение изчезна.

— Онзи, който като че ли не може да разговаря с вас, ако не ви докосва ръката — поинтересува се с копринено мек глас. — Този ли беше лорд Хауард? Ако трябва да си призная честно, любов моя, през по-голямата част от вечерта се чудех на коя страна да сплескам носа му — към лявото или към дясното ухо.

Елизабет неволно се засмя.

— В случая нямам никаква вина — смееше се тя. — Между другото, след като не пожелахте да се дуелирате с лорд Евърли за това, че ви нарече измамник, едва ли бихте наранили нещастния лорд Хауард само защото е докосвал ръката ми.

— Не бих могъл ли? — попита с кадифен глас той.

— Става въпрос за два съвсем различни въпроса.

Не за пръв път Елизабет недоумяваше какво има предвид Иън Торнтън. Внезапно усети отново присъствието му като смътна заплаха; щом престанеше да играе ролята на галантен ухажор, се превръщаше в мрачен, тайнствен непознат.

— Сигурно минава три часът. Наистина трябва да тръгвам. — Тя се изправи и се зае да оправя блузката си. — Благодаря за чудесния следобед. Не, зная защо останах, не беше редно, но съм доволна, че… — Замълча и я обзе паника, когато и той се изправи.

— Наистина ли? — попита я нежно.

— Наистина какво?

— Знаете ли защо сте още тук с мен?

— Аз дори не зная кой сте! — повиши глас тя. — Зная къде сте пътували, но не зная нищо за семейството ви, за близките ви. Зная, че залагате огромни суми на карти, което не одобрявам…

— Аз също залагам огромни суми в кораби и товари. Това дали ще ме издигне във вашите очи?

— Освен това зная — продължи отчаяно тя, когато забеляза как погледът му стана топъл и чувствен, — с абсолютна сигурност зная, че ме карате да се чувствам много неудобно, когато ме гледате както сега.

— Елизабет — изрече той нежно, но решително — тук сте, защото сме влюбени.

— Каквооо? — възмути се тя.

— И след като се налага да знаете кой съм, отговорът много прост. — Иън едва я докосна по пребледнялата страна, после обхвана с длани главата й и много внимателно обясни: — Аз съм този, за когото ще се омъжите.

— О, Господи!

— Струва ми се, че е много късно за молитви — пресипнало я прекъсна той.

— Вие… вие трябва да сте полудели — прошепна с треперещ глас.

— Точно същото си мисля и аз — прошепна той, притисна устни към челото й и я привлече към себе си. Прегърна я леко, за да не я изплаши.

— Не беше в плановете ми, госпожице Камерън.

— О, моля ви — безпомощно изрече момичето. — Не е дръжте така с мен. Нищо не разбирам. Не зная какво желаете.

— Желая теб. — Той повдигна брадичката й, за да го погледне Елизабет и да разбере колко е сериозен. После тихо добави: — А ти желаеш мен.

Трепет разтърси тялото на Елизабет, когато устните му се доближиха към нейните и тя отчаяно затърси претекст да избегне онова, което със сърцето си знаеше, че неизбежно, и за което той я увещаваше.

— За благородната английска дама — разтреперана цитира тя наставленията на Лусинда — най-силното чувство е привързаността. Ние не се влюбваме.

Горещите му устни покриха нейните.