Джудит Макнот - Ад и рай

— Социално равенство! — пошегува се той със своята невъзможна усмивка. — Какви необичайни идеи извират от една толкова конвенционална личност като вас!

Хвана натясно Елизабет и тя го разбра.

— Истината е — разтреперана изрече тя, — че до смърт съм изплашена, че съм тук.

— Да, виждам го — много сериозно отвърна той, — но аз съм последният човек на този свят, от когото трябва да се страхувате.

Думите и тонът му я смутиха, сърцето й отново лудо затуптя и Елизабет набързо глътна виното. Иън като че ли предусети колко е уплашена и с привидна небрежност смени темата:

— Замисляли ли сте се някога каква несправедливост е понесъл Галилей?

Тя поклати глава.

— Сигурно съм изглеждала много смешна снощи, когато споменах колко нелепо е било да го изправят пред Инквизицията. Подобни неща не е разрешено да се говорят, особено пред един джентълмен.

— За мен беше приятна изненада след скучните разговори.

— Наистина ли? — попита тя и потърси погледа му недоверчиво и с надежда, без да се усети, че той я отвлече от мъчителния за нея разговор.

— Да, наистина.

— Бих желала обществеността да си дава сметка за подобни неща.

Той се усмихна с разбиране.

— Колко дълго ви се наложи да криете, че сте умна?

— Четири седмици — подсмихна се тя. — Не можете да си представите колко е досадно да дърдорите баналности, когато изгаряте от желание да попитате хората какво са преживели, видели, какво знаят, а да не ви е разрешено. Ако са мъже, естествено няма да отговорят, дори да ги попитам.

— И как се измъкват? — продължи да се интересува той.

— Казват — нацупено отговори тя, — че тези неща са извън възможностите на женския ум или пък, че се страхуват да не наранят деликатната ми чувствителност.

— А какви бяха въпросите ви?

Тя се оживи, но в разказа й се усещаше и огорчение.

— Попитах сър Елстън Грийли, който току-що се бе завърнал от дълго пътешествие, дали е бил в колониите, и той потвърди. Но когато го помолих да опише как изглеждат местните жители, как живеят, той запелтечи и успя най-накрая да ми каже, че темата за „диваците“ не да пред дами и че щяла съм да получа припадък, ако и си позволи да спомене нещо подобно.

— Техният външен вид и начинът им на живот зависят от обичаите на племето, към което принадлежат — започна Иън да отговаря на въпросите й. — Някои от племената са „дивашки“ според нашите схващания, докато според техните съвсем не е така, а някои племена са миролюбиви според всички човешки критерии…

Неусетно минаха два часа — Елизабет питаше и очарована слушаше разказите му, а той нито веднъж не отказа да й отговори или пък да се отнесе с пренебрежение към коментарите й. Разговаряше с нея като с равностоен събеседник и като че ли му доставяше удоволствие, когато тя се опитваше да спори. Бяха обядвали и отново се настаниха на канапето. Елизабет знаеше, че е крайно време да си тръгне, но въпреки това никак не й се искаше техният откраднат следобед да свърши.

— Все си мисля — сподели тя, когато той задоволи любопитството й за жените в Индия, които на публично място ходели с покрити глави, — че е много несправедливо, дето съм се родила жена и никога няма да разбера какво е приключение, и никога няма да посетя поне някоя от онези чудни страни. Дори да тръгна да пътешествам, ще ми бъде разрешено да отида само някъде, където е цивилизовано като… като Лондон.

— В привилегированото общество наистина всичко се решава според пола — съгласи се той.

— Въпреки че ние също имаме своя дълг — свенливо изрече тя. — И се твърди, че трябва да сме дълбоко удовлетворени от това.

— И в какво се състои вашият… дълг? — попита той, като влезе в тона й с характерната си ленива блестяща усмивка.

— Не е голяма философия. Основен дълг на една жена е да бъде съпруга, която по всякакъв начин да представлява безценна придобивка за своя съпруг. А дългът на мъжа е да прави каквото му се прииска и когато му се прииска, да е готов да защитава родината си, което по-скоро няма да му се наложи, докато е жив. Мъжете — осветли го — печелят чест и слава, като се жертват на бойното поле, а жените — като принасят себе си в жертва на брачния олтар.

Той се засмя и това й достави огромна радост.

— И което е доказателство, че нашата саможертва е неизмеримо по-голяма.

— Защо? — попита той през смях.

— Съвършено очевидно е — битките траят само няколко дни от седмицата, в най-лошия случай няколко месеца, докато бракът трае цял живот. А това пък ме навежда на една друга мисъл — продължи весело и без притеснение да говори.