Джудит Макнот - Ад и рай

— Не сте особено точна.

— Нямах намерение да идвам — призна тя, като се мъчеше да изглежда уравновесена и да не се поддава на чара му. — Дъждът ме застигна на път към селото.

— Мокра сте.

— Да, мокра съм.

— Елате до огъня.

Но тя продължи да го гледа недоверчиво и той се приближи до нея. Елизабет стоеше като статуя, без да може да помръдне. Спомни си най-мрачните предупреждения на Лусинда за това колко е страшно да се озове насаме с мъж.

— Какво желаете? — попита тя с чувството, че не е пораснала достатъчно — толкова висок бе той.

— Вашия жакет.

— Не, предпочитам да не го събличам.

— Съблечете го — настоя спокойно той. — Мокър е.

— Не, не, тръгвам си! — отстъпи тя към отворената врата, като се вкопчи в жакета си.

— Елизабет — спокойно изрече Иън, — дадох ви думата си, че ако дойдете на срещата, няма да ви се случи нищо лошо.

Тя притвори очи и кимна.

— Да, зная. Също така зная, че не трябваше да съм тук. Всъщност трябва да тръгвам. Трябва ли, наистина ли трябва? — Отвори очи и го погледна умоляващо — прелъстената молеше за съвет прелъстителя.

— Като вземем предвид обстоятелствата, струва ми се, че не мен трябва да питате.

— Ще остана — каза тя след малко и видя как раменете му се отпуснаха.

Елизабет разкопча жакета си и му го подаде заедно с шапката и той ги закачи на един пирон до огнището.

— Застанете до огъня — нареди й и докато наливаше вино в двете чаши, от погледа му не убягна как тя покорно се подчини.

Косата й, непокрита от шапката, беше мокра и Елизабет с привичен жест махна гребените, които я придържаха. Без да осъзнава колко съблазнително е това движение, тя вдигна ръце, за да оправи косите си.

Погледна към Иън и видя, че той като омагьосан не сваля поглед от нея. Нещо в изражението му я накара да отпусне ръце, очарованието изчезна, но очите му — топли, нежни, тревожно проникновени, пробудиха у Елизабет силно вълнение и тя внезапно проумя какъв голям риск е поела, като е дошла тук. Изобщо не познаваше този мъж; запозна се с него само преди часове; а той вече я гледаше някак прекалено… интимно. И властно, като притежател. Той й подаде чашата и я покани да седне на излинялото канапе, което заемаше голяма част от мъничката стая.

— Ако сте се стоплили, седнете на канапето, чисто е.

Самото канапе, съвсем избеляло, също очевидно някога беше красяло господарската къща.

Елизабет седна далеч от него, колкото пространството разрешаваше, и кръстоса под надиплената пола крака, за да се топли. Иън й бе обещал да не нарушава спокойствието й, но сега й стана ясно, че това обещание даваше възможност за лични интерпретации.

— Ако реша да остана — започна тя плахо, — мисля, че трябва да спазваме всички правила на благоприличието.

— И например кои?

— Като начало бихте могли да не ме наричате с малкото ми име.

— Нелепо е да ви наричам госпожице Камерън, след като снощи се целувахме.

Точно сега бе моментът да му каже, че тя е лейди Камерън, но доста се смути от това негово напомняне и незабравимото и абсолютно забранено изживяване в прегръдките му, за да се тревожи за друго.

— Нямам предвид това — каза строго, — а че независимо какво се случи снощи, то не трябва да влияе на поведението ни днес. Днес ние трябва… трябва да се държим много по-благовъзпитано — продължи доста унило и нелогично, — за да изкупим вината си.

— И как така се случи? — попита той, а очите му заискряха от смях. — Някак си не мога да си представя, че ще разрешите поведението ви да се диктува от условности.

За комарджия без добър произход и семейна отговорност правилата на етикета и традиционните взаимоотношения навярно бяха крайно досадни, ето защо Елизабет реши, че на всяка цена трябва да го накара да приеме нейната гледна точка.

— О, грешите — взе да извърта тя. — Хората от рода Камерън са традиционалисти. Както разбрахте снощи, предпочитаме смъртта пред безчестието. Вярваме в Бога, в родината, в майчинството и краля и… и в правилата за добро поведение.

— Да, разбирам — каза той, като едва сдържаше смеха си. — Само моля да ми обясните — попита — защо една такава традиционалиста като вас извади меч срещу куп мъже в игралния салон, за да защити репутацията на един непознат?

— О, за това ли питате? — възкликна Елизабет. — Ами, как да кажа… беше проява на моето конвенционално понятие за справедливост. Освен това — продължи и при спомена за сцената предната вечер й пролича колко е засегната от случилото се — страшно се разгневих, когато проумях, че единствената причина, поради която никой не се опита да разубеди лорд Евърли да не ви убива, е само защото в социално положение не сте им равен, докато Евърли е.