Джудит Макнот - Ад и рай

— Мъртъв е, не забелязахте ли?

Елизабет го погледна неразбиращо и той кимна към омара, който тя продължаваше да раздробява.

— Мъртъв е — повтори той. — Няма нужда да го убивате повторно.

Тя се смути и се зарече до края на вечерта да се посвети само на своите събеседници около масата. Както я бе предупредил лорд Хауард, господата, които не бяха преки свидетели на безумната й постъпка в игралния салон, но вече бяха научили какво се е случило, се държаха значително по-хладно, така че Елизабет, пръскайки чар, се включи с удвоено внимание в разговорите. За втори път в живота си се възползваше от вроденото си очарование; първият бе в градината, когато се запозна с Иън Торнтън, и се учуди с каква лекота пожъна успехи. Мъжете се отпускаха и разговаряха с удоволствие с нея. През цялото време на тази безкрайна вечеря Елизабет имаше натрапчивото чувство, че Иън я наблюдава. Към края на вечерята не издържа и го погледна. Присвити, кехлибарените му очи бяха обърнати към нея и тя не разбра дали осъждаше кокетирането й, или просто недоумяваше.

— Бихте ли ми разрешили да ви предложа да остана утре и вместо братовчед ми да ви кавалерствам на разходката до селото — попита лорд Хауард, когато вечерята бе към своя край и гостите взеха да стават.

В този миг тя трябваше да направи своя избор — дали да отиде на среща с Иън в горската хижа, или да забрави за нея. Всъщност нямаше какво да решава и тя го знаеше. С блестяща усмивка Елизабет отвърна:

— Благодаря, с удоволствие.

— Тръгваме в десет и половина и доколкото разбрах, ще се забавляваме както обикновено — пазаруване, късен обяд в местната кръчма, малко пътешествие в околността.

В този момент на Елизабет й се видя досадно до болка.

— О, колко е хубаво! — възкликна тя толкова възбудено, че лорд Хауард я погледна учудено.

— Как сте, добре ли сте? — попита той, обезпокоен от пламналите й страни и от прекомерно блестящите й очи.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отговори разсеяно тя, тъй като копнееше за спокойствието и тишината на своята спалня. — Бихте ли ме извинили, имам главоболие и ще си тръгна.

Вече беше на стълбите, когато се сети какво всъщност каза. Спря за миг, но после бавно продължи по стълбите нагоре, тъй като не държеше особено на мнението на лорд Хауард, а той все пак бе братовчед на годеника й. Чувстваше се отвратително, за да си даде сметка колко ранно е това нейно отношение.

— Бърта, събуди ме, моля те, в осем часа — каза на своята камериерка, която й помагаше да се разсъблече. Без да отговори, Бърта безразборно трупаше дрехи, ръкавици, бижута, бельо където й попадне — сигурен знак, че усилено размишлява за нещо.

— Какво има? — попита Елизабет, докато тя все така мълчаливо й разресваше косите.

— Цялата прислуга шушука за онуй, дето сте сторили в игралния салон и задето остроносата ви гувернантка ще ми откъсне главата, ще видите — завайка се отчаяната Бърта. — Веднага ще рече, че щом ви е изпуснала от погледа си и ви е оставила на моите грижи, сте се насадили на тръни.

— Ще й обясня какво се е случило — обеща изтощено Елизабет.

— Е, и какво се е случило? — извика Бърта, кършейки ръце, като си представяше гнева на страховитата госпожица Трокмортън-Джоунс.

Бърта се успокои от разказа на младата господарка. После отметна розовата кувертюра и помогна на Елизабет да си легне.

— Ето, нали виждаш — с прозявка завърши разказа си Елизабет, — не можах да премълча, когато всички несправедливо обвиниха онзи господин, че мами, само защото не е един от тях.

Светкавици прорязаха небето, последвани от гръмотевици, които разтресоха стъклата на прозорците.

Тя затвори очи и се помоли дано сутрешната разходка не се провали, тъй като идеята да прекара цял ден заедно с Иън Торнтън, без да има право да го гледа или да разговаря с него, бе нещо, за което не желаеше дори да помисли.

„Като че ли съм обсебена“ — помисли си и заспа, смазана от умора.

В съня й нахлуха диви бури, силни ръце, които я спасяваха, а после я захвърляха в бушуващо море…

Бледа светлина изпълваше спалнята и Елизабет се размърда в леглото. Беше от хората, които без значение колко са спали, винаги трудно се събуждат — замаяни и дезориентирани. Робърт отваряше очи и скачаше от леглото, а тя се облягаше на възглавничките и обикновено повече от половин час с отсъстващ поглед се взираше пред себе си, докато се събуди напълно. Но пък Робърт в десет часа вечерта се прозяваше и беше готов за сън, докато Елизабет беше съвсем свежа и готова с часове да играе карти, билярд или да чете. По тази причина лондонският ритъм на живот през светския сезон й допадна идеално — спане поне до обяд, след това забавления до зазоряване. Предната вечер бе рядко изключение.