Джудит Макнот - Ад и рай

Беше прекалено погълната от своите мисли, за да се безпокои как ще се приемат думите й.

— Лорд Евърли е джентълмен и благородник и навярно предпочита смъртта пред безчестието.

— Лорд Евърли — възрази той — е безразсъден млад глупак, който залага живота си на една игра на карти. Животът е твърде ценен за подобно безумие. Един ден той ще ми бъде благодарен, че му отказах.

— Такъв е законът на честта за всеки благородник.

— Да умреш заради едно недоразумение не е чест, а загуба на човешки живот. Разбирам, ако съзнателно се жертва за кауза, в която вярва, или за да защити хора, които зависят от него. Всички други причини не са нищо друго освен глупост.

— Ако не се бях намесила, щяхте ли да приемете предизвикателството му?

— Не!

— Нямаше ли? Искате да кажете — изненада се тя, — че щяхте да оставите някой безнаказано да ви нарече измамник, без да си мръднете пръста, за да защитите честта си или доброто си име!

— Не вярвам, че честта ми е залог при игра на карти, а дори и да беше, не виждам как щях да я спася, като убия едно момче. Колкото до „доброто ми име“, то неведнъж е било поставяно под съмнение.

— Ако е така, защо тогава херцог Хамънд ви подкрепя, което тази вечер бе очебийно?

Погледът му изгуби мекотата си, усмивката му посърна.

— Има ли значение?

Хипнотичните му кехлибарени очи и ръката му около талията й объркваха Елизабет. В този миг за нея не съществуваше нищо друго освен дълбокия му пленителен глас.

— Сигурно е така — изрече разтреперана.

— Бих му сменил физиономията, ако това ще ви докаже, че не съм страхливец. — После тихо добави: — Музиката свърши.

Едва сега Елизабет осъзна, че вече не танцуват валс, а само пристъпват бавно. Нямаше извинение да стои близо до него повече и за да прикрие разочарованието си, направи крачка назад, но точно тогава оркестърът И подхвана друга мелодия и телата им се извиха ритмично в такт с музиката.

— Тъй като ви лиших от кавалер за разходката до селото утре — каза той след минута, — бихте ли размислили върху едно друго предложение?

Сърцето й заликува, защото си помисли, че той сам ще я придружи. Но Иън отново прочете мислите й, а думите му я натъжиха.

— Аз не мога да ви придружавам.

— А защо не?

— Бъдете благоразумна. Моята компания трудно може да се нарече подходяща за една дебютантка.

На Елизабет чак свят й се зави от усилието да опровергае твърдението му. Ето, например той беше любимец на херцог Хамънд… но въпреки че херцогът минаваше за партия мечта, славата му на развратник плашеше майките толкова много, колкото голямо беше и желанието им да го нарекат свой зет. От друга страна, Шарис Дюмон имаше безупречно име според добрия тон и този прием в извънградската й къща не подлежеше на съмнение. И все пак мнението на лорд Хауард беше различно.

— Затова ли отказахте да танцувате с мен?

— Тази беше една от причините.

— А каква е другата? — полюбопитства тя. Той хладно се усмихна.

— Да го наречем силно развит инстинкт за самосъхранение.

— Не разбирам.

— Вашите очи са по-фатални от дуел с пистолети, скъпа моя — шеговито отговори той. — Могат да побъркат и светец.

Елизабет бе слушала много ласкателства за красотата си, към които се бе отнасяла с любезно безразличие. Но неохотно изреченият и все пак искрен комплимент на Иън й достави удоволствие.

По-късно тя щеше да си даде сметка, че в този момент бе направила най-голямата грешка — беше се заблудила, че може да му вярва като на джентълмен, дори да се чувства сигурна с него.

— И какво предлагате за утре?

— Да обядваме — каза той — някъде насаме, където ще можем да разговаряме и да бъдем заедно.

Лусинда определено нямаше в своя списък за разрешени срещи на лондонска дебютантка таен пикник насаме с мъж и при все това на Елизабет й бе трудно да откаже.

— Навън… до езерото ли? — предположи тя, тъй като идеята, изречена гласно, може би щеше да й се стори по-приемлива.

— Мисля, че утре ще вали, освен това навън рискуваме да ни видят заедно.

— Тогава къде предлагате?

— В гората. Ще ви чакам в единайсет часа в горската хижа, която се намира в най-южния край на имението до потока. Има пътека дотам, отделя се от главния път на около три километра от главния вход.

Елизабет се смути твърде много от подобна възможност, за да се учуди откъде Иън Торнтън познава толкова добре имението на Шарис Дюмон и къде се намират усамотените му хижи.

— В никакъв случай — отговори тя разтреперана от възмущение.