Джудит Макнот - Ад и рай

Дори наивността й да стигнеше дотам, че да приеме тайна среща в горска хижа, беше страшно разочарована, че той й го предложи. Един джентълмен никога не би направил подобно предложение, нито пък дама с благородно потекло би го приела. Предупрежденията на Лусинда в това отношение бяха категорични и както Елизабет предусещаше, благоразумни. Елизабет рязко се отдръпна.

Но той я задържа, устните му почти докосваха косата й, когато прошепна:

— Не са ли ви учили, че една дама никога не изоставя кавалера си преди края на танца?

— Това бе краят — със сподавена въздишка каза Елизабет, което и за двамата означаваше не само краят на танца. — Не съм толкова наивна, колкото навярно изглеждам във вашите очи.

Тя мрачно се намръщи срещу белия му нагръдник. Един рубин й намигна между гънките на връзката му.

— Давам ви думата си — каза той тихо — утре да не ви притеснявам.

Странно, но Елизабет му вярваше и въпреки това знаеше, че предложение за тайна любовна среща не може да приеме.

— Давам ви думата си на джентълмен — повтори той.

— Ако бяхте джентълмен, никога нямаше да си позволите подобно предложение — отвърна момичето и се опита да преглътне разочарованието си.

— Има логика в думите ви — отвърна той непреклонно, — но пък от друга страна, това е единствената ни възможност.

— Не бих го нарекла възможност. Дори не е редно да сме тук.

— Ще ви чакам утре в хижата до обяд.

— Няма да дойда.

— Ще чакам до обяд — настоя той.

— Само ще си изгубите времето. Моля, отстранете се, тръгвам си. Всичко бе грешка.

— Тогава нека станат две — каза той дрезгаво и внезапно я притисна към себе си. — Погледнете ме, Елизабет — прошепна, а горещият му дъх докосваше косата й.

Тя се разтревожи. Ако вдигнеше глава, той щеше да я целуне.

— Не желая да ме целувате — предупреди го и това не бе съвсем вярно.

— Тогава веднага се сбогувайте с мен.

Бавно вдигна поглед първо към красиво оформените му устни, после към очите му.

— Довиждане — каза и сама се учуди, че гласът й не трепери.

Иън се взря в нея, като че ли искаше да я хипнотизира, после прикова поглед в устните й. Отпусна ръце и отстъпи.

— Довиждане, Елизабет.

Тя се обърна, направи крачка, но съжалението в дълбокия му глас я накара да се обърне… а не беше ли сърцето й, което се сви, като че ли загърбваше нещо, за което щеше да тъгува. Разделяха ги по-малко от две стъпки, а всъщност помежду им зееше пропастта на социалните условности. Мълчаливо застанаха един срещу друг.

— Сигурно са забелязали, че ни няма — изрече плахо, без да е сигурна извинение ли молеше по този начин, или се надяваше той да я задържи.

— Сигурно. — Изразът му бе безстрастен, тонът хладно учтив, сякаш бе забравил за нея.

— Аз наистина трябва да си тръгна.

— Разбира се.

— Вие разбирате, нали… — гласът й заглъхна от вълнение, докато очите й не се откъсваха от високия красив мъж, на когото обществото отказваше признание само защото нямаше синя кръв и в този миг намрази ограниченията на безсмислената социална система, която имаше за цел да я подчини. Тя направи още един опит да предизвика у него нещо повече от безлично, учтиво отношение — да я подкани да си върви или да й подаде ръка, както когато я покани да танцуват. — Вие разбирате, че нямам възможност да бъда с вас утре…

— Елизабет — прекъсна я той с дрезгав шепот и тогава очите му потъмняха, протегна ръце, предвкусвайки своята победа, преди тя да осъзнае, че е била покорена. — Ела тук!

Ръцете й по своя собствена воля се устремиха към него, той ги пое и я привлече бурно. Прегърна я и едни горещи, търсещи устни откриха нейните. Целувката стана силна, истинска, той я милваше и я притискаше властно, сякаш я притежаваше. Тих стон наруши тишината, но Елизабет не разбра, че се откъсна от нея, тъй като безпомощно търсеше у него опора в свят, сумрачен и наситен с чувственост, където не съществуваше нищо друго освен тяло и жадно впити в нейните устни.

Най-после Иън отдели устните си, но продължи да я прегръща и Елизабет притисна страната си към гърдите му, усещайки как той целува косите й.

— Тази грешка беше много по-голяма, отколкото се страхувах, че ще бъде — каза той и прибави отнесено: — Бог да ни е на помощ.

Странно, но точно тази фраза върна на Елизабет ясния разсъдък, фактът, че според него са отпиши твърде далеч и имат нужда от свръхестествена закрила, й почиства като обливане с ледена вода. Отдръпна се и се зае да оправя роклята си. Когато почувства, че си възвръща самообладанието, го погледна и надменно изрече, което се надяваше да прикрие ужаса си: