Джудит Макнот - Ад и рай

— Дънкан обеща да ми донесе стотина книги — каза тя, като си мислеше как ще си запълват времето, — но ти сигурно си ги чел. А и да не си ги чел — прибави тя смеешком, — ще ги прочетеш до сряда. Страхувам се, че ще се отегчиш.

— Ще ми бъде трудно — с хладен глас се съгласи той. — Затрупани от снеговете, откъснати от света, без книги, без работа, чудя се какво ли ще правя — погледна я той похотливо.

Тя се изчерви, но каза съвсем сериозно, загледана в лицето му:

— Ако работите ти не потръгнат, ако средствата ти не достигат, няма ли да си щастлив да живееш тук с мен?

— С теб ли?

— Разбира се.

Усмихна й се.

— И все пак — притегли я той по-близо до себе си — може би ще решиш да се върнеш в Монтмейн, като разбереш, че смарагдите ти са в касата.

Очите й заблестяха от любов.

— Толкова съм доволна. Когато разбрах, че Робърт ме е излъгал, бях потресена, че ги продадох.

— Ще се потресеш още повече — шеговито й каза той, — когато разбереш, че цената им е била леко занижена. Откупих за четирийсет и пет хиляди лири продадените, а от бижутера купих каквото беше останало от комплекта за пет хиляди лири.

— Този… този безсъвестен крадец! — избухна тя. — Даде ми само пет хиляди за целия комплект. — Тя поклати глава, отчаяна от неспособността на Иън да се пазари.

— Направо те е измамил.

— Но аз никак не се притесних — продължи да я дразни Иън. — Защото знаех, че ще ги откупя с парите от твоята издръжка. С лихвите, разбира се. Според моите сметки — каза той и пресметна наум, нещо, което щеше да отнеме на Елизабет няколко минути, и то след като запише цифрите на лист — дължиш ми сто петдесет и една хиляди сто двайсет и шест лири.

— Сто петдесет и… какво? — извика тя, като хем се смееше, хем се ядосваше.

— В сумата влиза и цената на Хейвънхърст. Прибавих я към общата сума.

Великолепните очи на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Откупил си Хейвънхърст от онзи противен господин Демаркъс!

— Да. И той наистина е противен. Той и твоят чичо трябва да се сдружат. Двамата надушват изгодата като търговци на камили. Платих сто хиляди лири за имението.

Тя зяпна от възхищение.

— Сто хиляди лири! О, Иън…

— Обичам, когато произнасяш името ми.

Тя се усмихна, но си мислеше за прекрасната сделка, която бе направил Иън.

— Точно толкова ми плати той и след като подписахме документите, ми каза, че след година или две ще го продаде за сто и петдесет хиляди лири.

— Вероятно щеше да ги получи.

— Но не и от теб — произнесе се тя гордо.

— От мен никога — захили се той.

— А опита ли се?

— Опита за двеста хиляди, щом разбра колко е важно за мен да откупя имението.

— Трябва да си бил много изобретателен, за да го убедиш да свали толкова много.

Иън опря челото си до нейното и като се стараеше да говори сериозно, се съгласи.

— Наистина бях изобретателен.

— И все пак се чудя как го склониш?

Като сподави смеха си, Иън каза:

— Предполагам, че е защото държах нещо, от което имаше повече нужда, отколкото от печалба.

— Наистина ли? — каза тя очарована. — И какво беше това нещо?

— Бях го стиснал за гушата.

От терасата на къщата Иън съзерцаваше великолепните градини на Монтмейн, където сред разцъфтялото мушкато се мяркаха златокосите глави на Елизабет и на тригодишната им дъщеря Каролайн. Бяха коленичили и много задълбочено наблюдаваха растенията. Елизабет каза нещо и Каролайн звънко се засмя.

Дядо му и Дънкан се бяха задълбочили в игра на шах. Същата вечер очакваха седемстотин души гости за бала, който Иън даваше по случай рождения ден на Елизабет. Мълчаливата игра на двамата шахматисти внезапно бе прекъсната от появата на шестгодишно момченце, което вече поразително приличаше на Иън. Заедно с детето беше неговият домашен учител с доста измъчен вид от постоянните му въпроси, които говореха за интелект също поразително напомнящ за интелекта на Иън.

— Моля за извинение — каза господин Туиндъл с дълбок поклон, — но младият господар Джонатан и аз спорим по въпрос, който току-що се досетих, че вие можете да разрешите, ваше преосвещенство, ако бъдете така любезен.

Дънкан престана да пресмята ходовете си до почти сигурната победа и се усмихна със съчувствие на измъчения учител.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, като поглеждаше ту към него, ту към красивото дете, което сякаш бе забравило спора и наблюдаваше фигурите върху шахматната дъска.

— Въпросът засяга — започна да обяснява господин Туиндъл — представата ни за рая, ваше преосвещенство. И по-точно за описание на упоменатото място, което цяла сутрин се опитвах да убедя младия господар Джонатан, че не е нелогично.