Джудит Макнот - Ад и рай

След няколко минути лорд Кайлтън се върна.

— Съобщението ми е предадено на Дилъм. Сега ще чакаме.

— Казахте ли му, че лейди Торнтън е тук?

— Не, ваша милост — каза той. — При един съдебен процес изборът на подходящ момент може да се окаже от решаващо значение. Дилъм ще реши какво да прави и кога да го направи.

Това ново забавяне ужаси Елизабет. Едва не се разпищя. Иън беше от другата страна на тази врата и тя едва се сдържаше да не връхлети в залата, за да я види той. Мислеше си, че след броени минути ще я съзре и ще чуе обясненията й. Ще обясни, че е пътувала с Робърт, а не с любовник. След като разбере това, ще й прости, а може би с времето ще й прости и за другите страдания, които му бе причинила. Елизабет не се интересуваше от мнението на лордовете, би могла да понася презрението им, докато е жива, и щеше да живее, за да й прости Иън.

След четирийсет и пет минути, които й се сториха цяла вечност, вратата се отвори и Питърсън Дилъм, защитникът на Иън, се зададе по коридора.

— Какво, за бога, искате Кайлтън? Правя невъзможното, за да не се превърне този процес в отмъщение, а вие ме измъквате, преди да са свършили проклетите показания!

Лорд Кайлтън се огледа притеснено към мъжете в коридора, сложи ръка на ухото на Дилъм и заговори бързо. Дилъм погледна Елизабет, стисна я за рамото и забързано я поведе към една врата.

— Тук ще говорим — каза той.

В стаята, където замъкна Елизабет, имаше писалище и шест стола с високи облегалки. Дилъм отиде до бюрото и седна на стола зад него. Загледа се в Елизабет с очи като ледени кинжали, а когато заговори, гласът му напомняше снежна виелица:

— Лейди Торнтън, колко мило от ваша страна да намерите време за тази визита! Ще бъде ли прекалено нахално от моя страна, ако се поинтересувам за вашето местонахождение през последните шест седмици?

В този момент Елизабет мислеше само едно: ако защитникът на Иън се отнасяше към нея по този начин, колко по-страшно щеше да се отнесе Иън, когато застане пред него.

— Мога да си представя какво си мислите — смирено започна тя.

Той я прекъсна подигравателно:

— О, не си въобразявайте, че можете. Ако можехте, щяхте да припаднете от ужас.

— Мога всичко да обясня — възкликна Елизабет.

— Нима? — изрече той с унищожителен тон. — Колко жалко, че не се опитахте преди шест седмици!

— Тук съм, за да го направя сега — повиши тон Елизабет, като със сетни сили пазеше самообладание.

— Да започнем с вашето свободно време — отново изрече той саркастично. — В залата от другата страна на коридора има само триста души, които очакват да се явите в удобното за вас време.

От паниката и безсилието гласът на Елизабет трепереше, когато не издържа и избухна:

— Вижте, господине, не съм пътувала ден и нощ, за да стоя тук и да губя време, докато вие ме обиждате. Тръгнах в секундата, когато прочетох в един вестник, че съпругът ми е в беда. Дойдох, за да докажа, че съм жива, не съм малтретирана и че моят брат също е жив.

Вместо да изрази някакво задоволство, той стана още по-саркастичен:

— Разкажете ни, мадам. Горя от нетърпение да чуя историята.

— Защо се държите така? — извика Елизабет. — За бога, та аз съм на ваша страна!

— Слава богу, че не всички са като вас.

Тя пренебрегна забележката му и разказа всичко от момента, когато Робърт се бе появил зад нея в Хейвънхърст. Когато завърши, стана и се приготви да разкаже всичко това в залата, но Дилъм продължаваше мълчаливо да я пронизва с поглед.

— И очаквате някой да повярва на тези небивалици! — грубо каза той. — Вашият брат е жив, но не е тук. Нима предполагате да бъде прието за достоверно свидетелството на омъжена жена, която най-нахално пътува с друг мъж като негова съпруга…

— Пътувах с брат си — язвително отговори Елизабет и удари с длани бюрото, като че ли близкото родство щеше да го принуди да разбере.

— Това вие го твърдите. Защо, лейди Торнтън? Защо е този внезапен интерес към благополучието на съпруга ви?

— Дилъм! — сряза го херцогинята. — Луд ли сте? За всекиго е ясно, че казва истината… дори за мен… аз не бях склонна да повярвам на нито една нейна дума, когато пристигна у дома! Нахвърляте се върху нея без причина…

Без да отмества поглед от Елизабет, господин Дилъм каза кратко и ясно:

— Ваша милост, моето поведение е нищо в сравнение е онова, в което обвинителите ще се опитат да превърнат нейната история. Ако тук не издържи, там няма да има никакъв шанс.

— Нищо не разбирам — извика Елизабет, обзета от паника и гняв. — Моето присъствие доказва, че съпругът ми не се е провинил спрямо мен. Нося писмо от госпожа Хоган, в което тя описва в подробности брат ми, заявява също, че сме били двамата. Ще дойде да свидетелства, ако това е необходимо, но тя носи дете и не можеше да пътува толкова бързо, колкото мен. Това е процес, в който трябва да се установи виновен ли е съпругът ми за тези престъпления или не. Аз зная истината и мога да я докажа.