Джудит Макнот - Ад и рай

— Беше предположение — призна тя, — но защо Иън ще иска да те убие.

— Защо ли? — подигравателно се подсмихна той и се нахвърли стръвно на хляба и сиренето, а Елизабет се сви от болка. — Преди всичко, защото го прострелях на дуела. Но истинската причина беше друга. Провалих плановете му, когато връхлетях в зимната градина. Той много добре знаеше, че се домогва там, където не му е мястото, но аз го наказах за това. А известно ли ти е — продължи той РИ грубо се разсмя, — че имаше хора, които след случая му обърнаха гръб. Доста хора, доколкото разбрах, преди да ме отвлекат с един от неговите кораби.

Елизабет въздъхна.

— И какво смяташ да правиш?

Робърт затвори очи. Видът му бе на много измъчен човек.

— Той ще ме убие, ако знае, че съм жив — каза без колебание. — Няма да понеса още един побой, Елизабет. Цяла седмица бях на ръба на смъртта.

Задушиха я ридания.

— Защо не го обвиниш? — попита тя, като едва произнасяше думите. — Нямаш ли намерение да се обърнеш към властите?

— Мислех за това. Това е моето искрено желание, толкова много го обмислях, че загубих съня си, но никой няма да ми повярва. Твоят съпруг сега е богат и влиятелен човек.

Когато произнесе „твоят съпруг“, я гледаше така обвинително, че Елизабет отбягна погледа му.

— Аз… — Вдигна безсилно ръката си с извинителен жест, но всъщност не проумяваше за какво да се извини и сълзите я задавиха. — Моля те — безпомощно извика тя, — не зная нито какво да направя, нито какво да кажа. Поне сега. Не мога да мисля.

Той остави хляба и я прегърна през раменете.

— Моето нещастно красиво глупаче — каза той. — По цели нощи не затварях очи, за да мисля за теб, като се опитвах да не виждам мръсните му ръце върху теб. Той притежава мини, дълбоки безкрайни галерии под земята, където хората живеят като животни и ги налагат като волове. Оттам идват парите, с които е в състояние всичко да купи.

В това число бижутата и скъпите кожи, които й подаряваше, си помисли Елизабет и отново й се повдигна. Потръпна, сгушена до Робърт.

— След като нямаш намерение да му предявиш обвинение, какво смяташ да правиш?

— Какви намерения имам аз ли? — попита той. — Този въпрос не засяга само мен, Елизабет. Ако той разбере, че ти знаеш как е постъпил, твоят красив гръб няма да понесе наказанието, което понесе моят. Няма да оживееш след онова, което неговите хора ще ти причинят.

Животът й в този момент бе изгубил смисъл. Беше съсипана, душата й бе мъртва.

— Трябва да избягаме. Ще си измислим други имена. Ще започнем нов живот.

За пръв път в своето съществуване Елизабет не помисли първо за Хейвънхърст, преди да вземе решение.

— Къде? — едва промълви.

— Остави това на мен. Колко пари можеш да осигуриш за няколко дни?

Сълзите й се стичаха. Нямаше избор. Друга възможност нямаше. Нямаше го и Иън.

— Предполагам, че много — отвърна унило, — ако успея да продам бижутата си.

Той я прегърна по-силно и братски я целуна по слепоочието.

— Трябва много внимателно да следваш указанията ми. Обещай ми, че ще ме послушаш!

Тя кимна и мъчително преглътна.

— Никой не трябва да знае, че ще заминеш. Той ще ти попречи, ако знае намеренията ти.

Тя отново кимна, знаеше, че Иън няма ей така да я пусне да си тръгне, без нито един въпрос. След безумно красивите им любовни нощи той със сигурност нямаше да повярва, че тя не желае повече да живее с него.

— Продай всичко, което можеш, без да събуждаш подозрения. Иди в Лондон, голям град е и ако използваш друго име, и се постараеш да изглеждаш различно, което умееш, никой няма да те познае. В петък наеми карета от Лондон до Търстън Кросинг по пътя за Бърнъм, където има пощенска станция. Ще те чакам там. Съпругът ти веднага ще започне да те издирва, щом забележи, че си изчезнала. Ще търсят руса жена и ако ме открият, по-добре да съм мъртъв. Същото ще се случи и с теб. Затова ще пътуваме като мъж и жена, като семейство. Струва ми се, че така ще бъде най-сигурно.

Елизабет чуваше, схващаше, но нито можеше да се движи, нито чувстваше нещо.

— Къде ще отидем? — сковано попита.

— Не съм решил още. В Брюксел може би, но Брюксел е много близо. Може би в Америка. Ще тръгнем на север и ще отседнем в Хелмшид — малко селце на морския бряг, съвсем изолирано. Там рядко и нередовно доставят вестници, така че няма да знаят за твоето изчезване. Ще чакаме да се качим на някой кораб, който отплава за колониите.

Той я отблъсна.

— Трябва да тръгвам. Разбра ли какво трябва да направиш?