Джудит Макнот - Ад и рай

Тя не успя да го обуздае с незабележимия си жест, само си спечели леко предизвикателно повдигане на веждите и чувствена усмивка, преди погледът му наново да започне да обхожда тялото й.

Гласът на лейди Уилтшър се извиси и за втори път тя попита:

— Лейди Торнтън, какво е вашето мнение? Елизабет рязко откъсна очи от предизвикателния си съпруг и я погледна.

— Съгласна съм — отговори, без да има ни най-малка представа с какво се съгласи.

През следващите пет минути тя се противопостави на гальовния поглед на Иън, нито веднъж не се обърна към него, но когато дамите започнаха отново да разискват темата за шоколада, тя крадешком го погледна. В този миг той плени погледа й, докато си придаваше вид на дълбоко потънал в анализи делови мъж, облакътен на страничните облегалки на стола си, и с разсеян жест потъркваше устните си. Тялото на Елизабет отвърна на милувката му, сякаш наистина я бе целунал, и тя въздъхна, за да го вразуми, докато той преднамерено бавно отново впи очи в гърдите й. Много добре знаеше погледът му какво прави с нея и Елизабет се ядоса, че не може да му устои.

След половин час дамите си заминаха, като се уговориха, че следващата им среща ще бъде у лейди Уилтшър. Преди вратата да се е затворила след тях, Елизабет се обърна към ухиления си нетърпелив съпруг.

— Ах, ти, подлец, такъв! — възкликна тя. — Как можа? — Но повече не успя да се възмущава, защото Иън я обърна към себе си и жадно я зацелува.

— Не съм ти простила — заплаши го тя след около час в леглото.

Той се засмя.

— Така ли?

— Точно така. Ще си го върна, каквото и да ми струва.

— Мисля, че вече ми отвърна — дрезгаво каза той, съзнателно изопачавайки думите й.

Скоро след това се върнаха в Монтмейн, за да прекарат септември в провинцията, където бе по-прохладно. За Иън животът с Елизабет бе точно какъвто се бе надявал да бъде. Беше толкова хубаво, че го обземаше страх нещо да не случи. Убеждаваше се, че този страх е от суеверие, тъй като преди две години по съдбовни причини тя изчезна от живота му. Но в душата си знаеше, че не е само това. Агентите му още не бяха открили нищо за брат й и той живееше във всекидневен страх, че нейният детектив ще успее за разлика от неговите. И живееше с потискащата мисъл, че ще трябва да й съобщи как е постъпил с брат й и с нея. Трябваше да моли за прошка и за това, че се ожени за нея, без да й каже каквото знаеше, както и че е виновен за отвличането на брат й.

Знаеше, че по този начин спаси Робърт от далеч по-страшната участ да попадне в ръцете на правосъдието. Но след като не знаеше какво се е случило с него след бягството му от „Ариана“, не беше сигурен дали Елизабет щеше да приеме фактите. Самият той вече не ги виждаше по този начин, защото навремето не знаеше, че родителите й отдавна са покойници и Робърт е бил единствената преграда между нея и чичо й.

Страхът — чувството, което презираше най-много, растеше заедно с любовта му към Елизабет, докато не закопня най-сетне да изповяда пред нея греховете си и тя или да му прости, или да го прогони от живота си. Но за това не можеше да разсъждава логично, беше съвсем безсилен. Беше открил нещо, за което милееше с цялото си същество; беше намерил Елизабет и любовта му към нея го правеше по-уязвим, отколкото беше след смъртта на семейството му. Заплахата да я загуби го преследваше всекидневно, докато не започна да се пита колко ще издържи да се измъчва от тази несигурност.

В щастливо неведение Елизабет го обичаше всеотдайно и безхитростно и колкото по-сигурна ставаше в неговата любов, толкова повече се изпълваше с доверие към Иън.

Когато той беше мрачен, тя се шегуваше или го целуваше и ако тази тактика се окажеше неуспешна, правеше му малки подаръци — цвете от градината на Хейвънхърст, роза на възглавницата до леглото му.

— Ако ви подаря бижу, дали ще се усмихнете, милорд? — пошегува се тя веднъж, около три месеца след сватбата им. — Разбирам защо любовникът става разсеян.

За изненада на Елизабет той бурно я прегърна.

— Не съм загубил интерес към теб, ако това намекваш.

Озадачена от странното му поведение, тя се отпусна в прегръдките му и продължи да се шегува:

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Не бихте ме излъгали, нали? — попита с шеговита строгост.

— Никога не бих те излъгал — сериозно отговори Иън и тогава осъзна, че след като пазеше в тайна истината от нея, всъщност я лъжеше.

Елизабет знаеше, че нещо го измъчва и че колкото повече време минава, толкова повече се задълбочаваше безпокойството му. Но тя нямаше представа защо се умълчава и седи дълбоко замислен. Често се сещаше за Робърт, но след деня на сватбата си повече не си разреши да мисли за обвиненията на Уъртсуърт. На първо място бяха непоносими и на второ — не вярваше и на дума от тях.