Джудит Макнот - Ад и рай

Беше се увлякла от своето четиво и едва след половин час забеляза, че той много бързо обръща страниците. Видя как погледът му бързо се плъзгаше от началния ред към последния на страницата, после той я обръщаше.

Тя го попита:

— Четете ли, милорд, или се преструвате за мое забавление?

Той я погледна остро със странен нерешителен израз. Като че ли обмисли отговора си, преди да обясни:

— Имам… необичайна способност… да чета много бързо.

— О — изненада се Елизабет, — не бях чувала за подобна дарба.

С чаровна усмивка той стисна ръката й.

— Тази дарба не е чак толкова рядко срещана, колкото са твоите очи.

Елизабет си помисли, че това е нещо изключително, но не беше сигурна и си замълча. На следващия ден това откритие бе напълно засенчено от друго. По настояване на Иън тя беше разтворила счетоводната книга на Хейвънхърст на бюрото му, за да направи изчисленията, но колоните с цифри се мержелееха пред погледа й, особено след като половината нощ съпругът й я бе любил. За трети път събираше едни цифри и трите пъти резултатът бе различен. Беше толкова разстроена, че не бе забелязала Иън зад гърба си.

— Затруднява ли те нещо? — попита той и я целуна по косата.

— Да — каза тя и погледна часовника. Търговските партньори, които той очакваше, всеки момент щяха да дойдат. Докато му обясняваше проблема си, бързо разчистваше бюрото му. — Четирийсет и пет минути събирах тези колони с цифри, за да ги разделя на осемнайсет слуги, после получената сума да умножа по четирийсет, колкото са сега слугите. Така ще пресметна разходите за увеличената прислуга. Три пъти пресмятах и три пъти получавах различни суми. Утре ще започна отначало — ядосано заключи тя и тъкмо щеше да прибере счетоводната книга и своите сметки, когато Иън я спря.

— За кои колони говориш? — спокойно попита той и изненадано забеляза колко е ядосана.

— Тези дългите отляво. Няма значение, ще ги пресметна утре — каза тя. Отмести стола, за да стане, изпусна листа и се наведе да ги вземе. Бяха паднали далеч и докато се мъчеше да ги достигне, Иън каза:

— Триста шейсет и четири лири.

— Моля? — попита тя, когато се изправи, стиснала листовете.

Той записваше сумата на един лист.

— Триста шейсет и четири лири.

— Не си вади погрешни заключения за способностите ми да смятам — предупреди го тя. — Между другото продължи и го целуна за извинение, като с удоволствие вдъхна силния му одеколон. — Обичам тази работа. Просто днес не съм си доспала, защото — прошепна — съпругът ми ме държа будна почти цяла нощ.

— Елизабет — колебливо изрече той, — има нещо, което аз…

Отказа се от по-нататъшни обяснения, а и Шипли се появи на вратата, и съобщи, че са пристигнали хората, които очакваше. Елизабет така и не разбра нищо повече.

До другата сутрин.

Тя се настани в библиотеката, за да не му пречи в кабинета. Успя за един час да се справи със сметките. Беше сигурна, че резултатът триста шейсет и четири лири е точен и се помъчи да си спомни какво предположение бе изказал той вчера. Не можа да си спомни и потърси листчето, където той го бе записал.

Със своя отговор в едната ръка погледна какво бе записал той. Потрепери, когато погледна цифрата: 364 лири. Развълнува се, без да си даде сметка точно защо. Загледа се в резултата, който бе получил наум за секунди, а не за четвърт час.

След минута, когато Иън влезе да я покани да пояздят, тя не беше помръднала.

— Още ли пресмяташ, любима? — попита той със съчувствие, без да знае причината за напрежението й.

— Не, пресметнах го — отговори тя с неволно обвинителен тон, като обърна двата листа към него. — Бих искала да зная — говореше, без да сваля очи от неговите — как получи за секунди същия отговор.

Усмивката му помръкна, той пъхна ръце в джобовете си, без да погледне цифрите в протегнатите й ръце. Изразът му стана преднамерено невъзмутим, когато каза:

— Този отговор е малко по-труден от онзи, който написах заради теб…

— Не може да си го направил — да пресметнеш всичките тези цифри наум! За няколко секунди!

Той потвърди с жест и когато Елизабет продължи да се взира внимателно в него, като че ли е непознат, той стана мрачен.

— Ще ти бъда признателен, ако престанеш да ме гледаш, сякаш съм ненормален.

Тя зяпна от грубия му тон.

— Не мисля така.

— Мислиш го — убедено каза той. — Затова досега не съм ти казвал.

Младата жена се смути от очевидното недоразумение. Беше изтълкувал погрешно реакцията й. Възвърна хладнокръвието си, заобиколи бюрото и се приближи до него.