Джудит Макнот - Ад и рай

След известно време тя се размърда в прегръдките му и той повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Казвал ли съм ти, че си прекрасна?

Тъкмо щеше да отрече, когато си спомни и очите й се напълниха със сълзи.

— Казвал си ми го — отговори тя, милвайки го, тъй като не можеше да спре да го докосва. — Каза ми го, когато…

— Бяхме в хижата на горския пазач — довърши той вместо нея. В отговор го беше смъмрила, като че ли бе изразил същото и за Шарис Дюмон. Почувства огромно съжаление за времето, което бяха пропуснали оттогава… дни и нощи, през които щеше да я прегръща. — Знаеш ли как прекарах онзи следобед, след като ти си отиде — меко попита той. Тя поклати глава и той продължи с тъжна усмивка: — Продължих да мечтая за тази нощ. Тогава, разбира се, не знаех, че ще се случи след години. — Замлъкна, за да придърпа завивката върху гърба й, и продължи със същия мек тон: — Толкова безумно те желаех тогава, че докато те наблюдавах как си закопчаваш блузката, изпитах силна болка. И това необичайно състояние — с горчивина добави той, — предизвикано от необичайна причина, продължи четири седмици, така че почти привикнах да живея така. Чудя се, ако не го бях изпитал…

— Какво имаш предвид — попита Елизабет, като разбираше, че е напълно сериозен.

— Силното страдание от неосъщественото желание — обясни той, като я целуна по челото, — предизвика у мен и силното желание да те имам.

— Да ме имаш ли? — възкликна тя и толкова рязко се изправи, че почти го преобърна. Подпря се на лакът и с привичен жест придърпа чаршафа до гърдите си. — Онова, което току-що направихме, искам да кажа…

— Шотландците казват, че правят любов — нежно я прекъсна той. — За разлика от повечето англичани — допълни с равнодушно презрение, — за които актът е „изпълнение на съпружеско задължение“.

— Да — разсеяно каза Елизабет, тъй като си мислеше за признанието му, че я е искал до болка, — и това ли си искал да кажеш, когато през цялото време повтаряше, че ме искаш?

Той се подсмихна.

— Да.

Страните й порозовяха й въпреки желанието си да изглежда сериозна, очите й се смееха.

— И когато се пазаряхме за предбрачния договор и ти ми каза, че имам нещо, което ти отчаяно искаш, което желаеш да направиш с мен… това ли беше?

— И това също — съгласи се той, като погали пламналите й страни.

— Ако знаех — каза тя с унила усмивка, — щях да поискам допълнителни отстъпки.

Думите й го стреснаха, през ума му мина мисълта, че ако знаеше каква власт държи в ръцете си, щеше да поиска при споразумението много повече.

— И какви отстъпки щеше да поискаш — безизразно попита той.

Тя легна върху рамото му и го прегърна.

— По-кратък годеж — прошепна тя, — по-кратко ухажване и по-кратка церемония.

Заля го вълна от нежност, почувства се горд от добротата, интелекта и от искреността й. Прегърна я пламенно, покровителствено, радостно усмихнат. Още в първите минути на тяхното запознанство бе осъзнал, че е необикновена, а след няколко часа, че е всичко, за което е мечтал. Страстна и нежна, интелигентна, чувствителна и остроумна. Харесваше качествата й, но едва по-късно откри онова, от което най-много се възхищаваше — нейната смелост. Беше много горд от смелостта, с която се изправяше срещу нещастията и срещу противниците си, дори когато противник бе самият той. Без тази смелост нямаше никога да бъдат заедно. Щеше да постъпи подобно на другите от своя пол и да хване първия срещнат мъж и да му стовари всички неприятности. Неговата Елизабет не постъпи така, положи усилия да се справи не само с него, но и с трудните финансови задължения. Това му напомни колко пестелива е тя и си помисли, че пестеливостта е най-забавното й качество.

— За какво мислиш? — попита тя.

Настани се по-удобно, за да я вижда по-добре, и отмести кичур от лицето й.

— Мислех си колко мъдър и прозорлив съм бил, когато веднага щом се запознахме, разбрах, че си прекрасна.

Тя се позасмя, тъй като си помисли, че той я ласкае.

— И кога моите качества станаха очевидни?

— Бих казал — замислено отговори той, — че го проумях, когато изрази съчувствие към съдбата на Галилей.

Тя очакваше той да каже нещо за външността й, а не за темата на разговора им или за ума й.

— Наистина ли? — попита искрено зарадвана.

Той кимна, но с любопитство наблюдаваше реакцията й.

— Какво очакваше да кажа?

Тя леко се притесни.

— Помислих си, че си забелязал първо лицето ми. Хората имат изключително странни реакции, когато забележат лицето ми — въздъхна тя.