Джудит Макнот - Ад и рай

Елизабет постигна такъв успех в това отношение, че за кратко време те се превърнаха в най-известната и предпочитана двойка. Поканите за най-различни светски събития валяха на Ъпър Брук Стрийт и те измисляха най-различни извинения, за да може Иън през деня да работи, а Елизабет да се занимава с нещо по-смислено от безкрайни визити.

За Иън така бе по-добре, тъй като той винаги бе зает. А Елизабет се справи, като се съгласи по настояване на някои от най-влиятелните стари матрони от висшето общество, измежду които и вдовстващата херцогиня, да участва в благотворителното начинание за крайно необходима болница в покрайнините на Лондон. За съжаление комисията, която управляваше болничния паричен фонд, към която се числеше и Елизабет, на своите заседания се занимаваше главно с дребнави и отегчителни неща и рядко взимаше някакво решение. Това бездействие не й се понрави и един ден тя помоли Иън да се присъедини към тях и да им даде компетентен съвет, когато заседанието се провеждаше в техния салон.

— И освен това те моля — предупреди го тя, като се смееше, — независимо колко дребнави и отегчителни са, да ми обещаеш, че няма да се издадеш, че можеш да построиш шест болници за по-кратко време с по-малко усилия.

— Мога ли да ги построя? — усмихнато попита той.

— С абсолютна сигурност! — Тя въздъхна. — Макар и вероятно да притежават половината пари на Европа, с часове обсъждат и най-дребния разход, като че ли вадят парите от дамските си чантички, за да платят някой дълг.

— Сигурно са изключителна компания, след като са засегнали дори твоето чувство за пестеливост — подхвърли Иън. Елизабет му се усмихна разсеяно, но когато наближиха гостната, където дамите пиеха чай с безценния севърски порцелан на Иън, тя му каза:

— И да не забравя, не изразявай мнението си за синята шапка на лейди Уилтшър.

— Защо?

— Защото замества косата й.

— Не бих направил подобно нещо — протестира той.

— О, да, правиш го — прошушна тя, като се опита да се намръщи, но вместо това се засмя. — Херцогинята снощи ми каза, че си направил комплимент на лейди Шърли за кожения й маншон.

— Мадам, следвам примерно всичките ви специални наставления да бъда учтив с ексцентричните стари вещици. И защо не трябваше да похваля маншона й?

— Защото той е от някаква непозната, много рядка кожа и тя е много горда с него.

— Не съм виждал по-мизерна кожа под слънцето, Елизабет — възрази той. — Тя те е измамила — допълни Иън съвсем сериозно.

Елизабет едва не се разсмя и прибави умолително:

— Обещай ми, че ще бъдеш много учтив и много търпелив с дамите от комисията.

— Обещавам — с важен вид каза той и тъкмо когато тя щеше да отвори вратата, той прошепна в ухото й: — А знаеш ли, че камилата е единственото животно, измислено от комитет, и затова има гърбица?

И ако комисията бе потресена от изненада да види строгият, официален и сприхав маркиз Кенсингтън да влиза с ангелската усмивка на момченце от църковен хор, направо щяха да припаднат от вида на съпругата му, която бе скрила лице в ръцете си и се смееше до сълзи.

Притеснението на Елизабет, че Иън ще ги обиди по някакъв неволен начин, бързо отстъпи пред възхищението и после пред забавлението от поведението му. През следващия половин час той ги покори с ленивата си усмивка или с галантни комплименти, докато те обсъждаха важния въпрос по колко да продадат дарения от компанията „Гънтър“ шоколад — по пет или по шест лири кутията. Въпреки безразличното отношение на Иън Елизабет напрегнато очакваше той да съобщи, че е купил от същия шоколад цял товар, по десет лири кутията.

Но тревогата й се оказа напразна, тъй като той продължаваше да слуша с любезен интерес. Четири пъти дамите от комисията го помолиха за съвет; той четири пъти усмихнато им предложи отлични решения; четири пъти те пренебрегнаха съветите му; четири пъти той не възрази, нито пък направи някаква забележка.

Елизабет си напомни да не забрави да му благодари за невероятното му търпение и после насочи вниманието си към гостите си. По едно време неволно погледна към него и дъхът й секна. Беше седнал срещу нея, лениво изтегнат, и въпреки че си бе придал крайно заинтересуван вид към обсъжданата тема, изпод вежди бе впил недвусмислено поглед в гърдите й. Само един поглед към него бе достатъчен на Елизабет, за да разбере, че той иска тя да знае мислите му.

Очевидно бе, че според него и двамата си губеха времето с комисията и той бе измислил тази игра, за да я забавлява или може би да я затруднява. Елизабет дълбоко въздъхна, за да привлече вниманието му и да го предупреди по някакъв начин, но ленивият му поглед се плъзна от гърдите й през шията към устните, където най-безочливо се задържа и едва тогава се взря в присвитите й очи.