Джудит Макнот - Ад и рай

Бентнър, който все още не бе преглътнал възмущението си от поведението на Иън към господарката му едно време, нито пък грубостта му към персоната на иконома, когато нахлу в къщата на Промънад Стрийт, не намери причини да защити маркиза. Тръгна след господарката си, като поглеждаше тревожно лицето й.

— Не изглеждате добре, госпожице Елизабет — каза той. — Да поръчам ли на Уилсън да ви приготви горещ чай и няколко от вкусните му кифлички?

Тя отказа и отиде в библиотеката, където се настани на писалището си, за да съчини някакво уклончиво съобщение до съпруга си, с което да го уведоми, че ще остане още една нощ в Хейвънхърст, за да довърши работата си по счетоводните книги. Един слуга веднага замина, за да предаде писмото, като му бе заръчано да се бави по пътя поне седем часа. При тези обстоятелства Елизабет предвиждаше Иън да тръгне от тяхната къща — вече само негова — по такова време, че да пристигне тук на сутринта или в най-лошия случай още същата вечер.

След като слугата замина, Елизабет излезе от вцепенението, но светът, който възприемаше, сякаш бе изкривен. Махалото на стария стенен часовник полудя, привиждаха й се смътни силуети, пред очите й оживяваха бедствени картини. „Сън — каза си тя. — Имам нужда от сън, затова въображението ми е превъзбудено.“

Утре ще трябва да застане срещу него, но само за няколко часа…

Елизабет се събуди ужасена от трясъка, с който Иън отвори вратата на спалнята й.

— Ти ли ще започнеш първа или аз? — без предисловия каза той и застана до леглото й.

— Какво имаш предвид? — попита тя с треперещ глас.

— Имам предвид — каза той, — дали първа ти ще ми обясниш защо изведнъж моята компания ти стана неприятна, или аз пръв да ти кажа как се чувствам, след като не зная къде си и защо предпочиташ да останеш тук.

— Изпратих съобщение и за двете нощи.

— Получих и двете ти проклети бележки през нощта, с които ми съобщаваш, че ще спиш другаде. Искам да зная защо!

„Бие хората като животни“ — припомни си тя.

— Престани да ми крещиш — разтреперана каза Елизабет и стана от леглото, като повлече и чаршафа, за да се прикрие.

Веждите му заплашително се сключиха.

— Елизабет? — въпросително изрече той и протегна ръка.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. Гласът на Бентнър долетя откъм вратата:

— Нещо не е наред ли, милейди? — попита той, като храбро измерваше Иън с поглед.

— Махай се веднага и затвори тази проклета врата след себе си! — яростно изръмжа Иън.

— Остави я отворена — ядоса се Елизабет и той постъпи точно както тя му нареди.

Иън яростно отиде до вратата и с такава сила я затръшна, че за малко да я разтроши. Елизабет се разтресе ужасена. Когато се обърна и тръгна към нея, тя понечи да избяга, но се спъна в чаршафа и се закова на място.

Иън видя страха й и се спря на сантиметри от нея. Той вдигна ръка и тя се сви, но той погали страната й.

— Какво има, мила? — попита я.

Гласът му пробуди у нея желание да се разридае в нозете му. Искаше да го помоли да й каже, че онова, което Робърт и Уърдсуърт бяха наговорили, е лъжа.

„Животът ми зависи от това, Елизабет. Твоят също. Не ни предавай“, беше я увещавал Робърт. И въпреки това в този момент тя всъщност реши да каже всичко на Иън и да го остави да я убие, ако това е желанието му; предпочиташе смъртта пред мъчението да живее със спомена за лъжата, която представляваше животът им, пред мъчението да живее без него.

— Да не си болна? — попита той, като се загледа в лицето й.

Тя се вкопчи в извинението, което той сам й подсказа, и припряно закима.

— Да. Не се чувствам добре.

— Затова ли ходи в Лондон? На лекар ли ходи?

Тя отново закима и за неин ужас той започна да се усмихва — тази ленива, нежна усмивка, която винаги възбуждаше чувствителността й.

— Да не би да носиш бебе, скъпа? Затова ли се държиш толкова странно?

Елизабет не отговори веднага, защото се чудеше „да“ или „не“ да каже, но реши да отговори отрицателно. Щеше да я преследва и накрай света, ако повярваше, че е бременна.

— Не! Той… лекарят каза, че е само… че са ми разстроени нервите.

— Преумори се — каза Иън и цялото му излъчване бе на разтревожен и всеотдаен съпруг. — Трябва повече да си почиваш.

Тя повече не можеше да издържа — неговата нежност и картината на премазания гръб на Робърт.

— Искам да си легна — прошепна.

— Сама — допълни той, а лицето му побеля, сякаш го бе ударила.

През целия си съзнателен живот Иън бе разчитал колкото на разума си, толкова и на интуицията си и в рози миг не искаше да повярва на очевидното заключение, до което стигна. Съпругата му не искаше да спи с него; ужасяваше се, когато искаше да я докосне; две нощи не се прибра вкъщи; и най-тревожното от всичко вината и страхът, изписани на лицето й.