Джудит Макнот - Ад и рай

Залата бе ярко осветена от стотиците свещи в кристалните полилеи над главите им, но съществото на Елизабет бе обгърнато от лунната светлина в градинския павилион, което сякаш бе преди цяла вечност. Тогава, както и сега той я поведе с лекота. Онзи вълшебен миг с техния танц бе завършил зле, ужасяващо зле. А сега трябваше да превърне този валс в нещо много по-различно, със съвсем различен край. В душата си го знаеше и това я изпълваше с гордост и трепет. Очакваше от него нежни думи, както тогава. Но вместо това Иън каза:

— Билхейвън ще ви изяде с поглед, цяла вечер не сваля очи от вас, както впрочем и всички мъже тук. На село това стадо със своите благоприлични маниери едва ли има възможност да се любува на хубави жени.

Елизабет се усмихна леко изненадана, тъй като не очакваше точно такива думи. Със своя тънък усет разбра, че тя трябва да направи първата стъпка. Погледна го в златистите загадъчни очи и попита:

— Иън, случвало ли ви се е да желаете нещо отчаяно, да е по силите ви да го имате, но въпреки това да се страхувате да си го вземете?

Изненадан от сериозния въпрос и от това, че го назова по име, той се опита да потисне ревността, която го разяждаше цяла вечер.

— Не, не ми се е случвало — отговори, като се стараеше отговорът му да не прозвучи твърде рязко, и погледна съблазнителното й лице. — Защо питате? Да не би вие да желаете нещо?

Тя сведе глава и кимна.

— И какво желаете?

— Вас.

Дъхът му секна и той погледна към наведената й глава.

— Какво казахте?

Тя вдигна очи към него.

— Казах, че ви желая, но се страхувам, че аз…

Сърцето му лудо заби, а ръката му инстинктивно я притисна.

— Елизабет — сподавено каза той, като огледа любопитната публика и потисна желанието си да я отмъкне в галерията над балната зала, — защо, за бога, ми казвате подобно нещо на този проклет дансинг?

— Стори ми се най-подходящото място — отговори тя, а погледът й откри как очите му потъмняват от желание.

— Защото тук не е опасно ли? — попита Иън, като не му се вярваше тя да се страхува от страстта му.

— Не заради това, а защото така започна всичко преди две години. Бяхме в градинския павилион, около нас се носеше музиката на валса — припомни му тя съвсем ненужно. — Бяхте се приближили зад мен и прошепнахте: „Танцувай с мен, Елизабет!“, и аз… аз танцувах — завърши и се разтрепери, тъй като той не отрони дума.

Очите му приковаха нейните, гласът му бе нежен и дрезгав:

— Обичай ме, Елизабет!

Настръхна, но спокойно каза:

— О, да.

Мелодията затихваше и с върховно усилие я пусна. Минаха заедно през тълпата, любезно усмихнати, без намек за онова, което току-що бяха споделили. Когато наближиха семейство Таунсенд, Иън я задържа.

— Искам нещо да ви кажа. — И за да изглежда невинно, взе две чаши шампанско от подноса на един минаващ лакей. — Казвал съм ви го, но досега не сте ме питали за мотивите ми, нито пък сте ми вярвали. — Елизабет грациозно кимна на една позната, взе чашата и внимателно се заслуша в тихия му глас. — Никога не съм казвал на брат ви, че не искам да се оженя за вас.

— Благодаря — меко изрече тя.

— Има и още нещо — добави ядосано той.

— Какво?

— Мразя този проклет бал. Ще дам половината си богатство само да бъда другаде с вас.

За негова изненада годеницата му кимна:

— Аз също.

— Половината ли? — смъмри я той, като се ухили. — Наистина ли?

— Ами… поне четвърт — поправи се тя, като му подаваше ръка за задължителната целувка след танц и подхвана полата си за реверанс.

— Да не сте посмели да ми правите реверанс — предупреди я той, целувайки края на пръстите й.

Елизабет едва се сдържа да не се разсмее, докато непокорно правеше дълбок реверанс като на коронована особа — чудо на грацията и на суетното позьорство. Над главата си дочу сподавеното му покашляне.

Изведнъж Иън промени мнението си и реши, че на по-прелестен бал не е присъствал. Хладнокръвно продължи да танцува със застаряващи представителки на висшето общество, за да бъде признат след това като подходящ компаньон на Елизабет. През цялата безкрайна вечер безоблачното му спокойствие бе разтърсено само няколко пъти. Първия път един от бившите кандидати на Елизабет, който преди два месеца бе получил писмо от чичо й, му разказа случката.

Иън преглътна отвращението си към чичо й и със светска усмивка му довери:

— Нима не знаехте, толкова съжалявам, че трябва аз да ви го кажа под секрет. Чичото на лейди Камерън има някакъв вид лудост. Случват се такива неща — допълни равнодушно — и в нашите най-добри семейства. — Събеседникът му се засмя шумно при този недвусмислен намек за крал Джордж.