Джудит Макнот - Ад и рай

Тя не забеляза другите мъже, които учтиво веднага скочиха на крака. Той стана с онази естествена грация която изглежда бе в кръвта му. Като насън го видя да извинява на гостите си и да се запътва към нея. Изглеждаше все по-висок, докато се приближаваше, раменете му закриха погледа към стаята, кехлибарените му очи се взираха в нея, усмивката му бе изпълнена с радост и неувереност.

— Елизабет!

Смутена и смаяна, тя му позволи да целуне ръката й и меко каза:

— Мога да ви убия.

Той се усмихна на контраста между думите и тона.

— Зная.

— Можехте да ми кажете.

— Надявах се да ви изненадам.

И още по-точно, надяваше се да не знае и сега имаше доказателството: Елизабет се бе съгласила да се омъжи за него без да има представа за богатството му. Изразът й говореше, че не вярва на очите си, и бе съвсем искрена. Иън се нуждаеше от това уверение и затова бе наредил на иконома си да я доведе веднага щом пристигне. Вече имаше доказателството, че тя го обича, и нямаше значение дали щеше да го признае пред него или пред себе си.

Нека да държи колкото си иска на своята независимост. Иън щеше да го приеме невъзмутимо. Защото тя го обичаше.

Елизабет видя как се смени изразът на лицето му. Помисли си, че очаква от нея да каже още нещо за щателния му дом, и с жизнерадостна усмивка се пошегува:

— Ще бъде истинска саможертва, сигурна съм, но ще измисля начин да понеса огромното изпитание да живея в подобна къща. Колко стаи има?

— Сто осемдесет и две.

— Малка къщичка със скромни пропорции — отговори тя весело. — Предполагам, че ще трябва да се задоволим с нея.

Иън си помисли, че не само ще са доволни, но и щастливи да живеят тук.

Той приключи деловата си среща и тръгна да намери Елизабет.

— В градината е, милорд — осведоми го икономът. Иън излезе през големите остъклени врати на терасата и слезе по стълбите, за да отиде при нея. Беше застанала сред розите и късаше една повехнала пъпка.

— Само за секунда ще те заболи — говореше на розата, — но то е за твое добро. Ще видиш. — Погледна стеснително към него. — Говоря им по навик.

— Очевидно действа — нежно й каза той, гледайки избуялите цветове около полата й.

— Защо го казвате?

— Защото — тихо отвърна той, докато тя се изправяше, — преди да застанете сред цветята, това беше една обикновена градина.

Елизабет озадачено го погледна.

— А сега каква е?

— Рай.

Дъхът й секна от дрезгавия му тембър и от желанието в очите му. Той протегна ръка към нея, и тя съвсем импулсивно му подаде своята и се хвърли в прегръдките му. Той се взираше с любов в лицето й. Прегърна я още по-силно, наведе глава и чувствените му устни се впиха в нейните с бурна нежност и мъчително желание, а ръцете му се плъзнаха върху гърдите й. Елизабет почувства, че съпротивата и волята й рухват, и отвърна на целувката му с цялата си душа.

В тази целувка вложи всичката любов, насъбрана през годините на самотното й детство, и Иън го усети от всеотдайно разтворените й устни, от изящната й ръка, с която милваше тила му. Щедро му отдаде себе си със своята целувка със страст, в която нямаше капчица егоизъм, и Иън я прие жадно, чувството й проникна в него, потече във вените му и го изпълни с ликуване от сливането и от рухването на преградите. Тя беше неговата мечта.

С огромно усилие се откъсна от нея, като продължаваше да гали копринената й коса с едната си ръка, а с другата я притискаше към себе си. Елизабет стоеше замряла и като че ли нито се плашеше, нито се скандализираше от ерекцията му.

— Обичам те — промълви той. — И ти ме обичаш. Чувствам го, когато те прегръщам. — Усети как леко трепна и въздъхна, но не искаше или не можеше да ни и дума и Иън продължи да й говори: — Зная го, Елизабет, но ако в най-скоро време не го признаеш, ще обезумея. Не мога да работя, не мога да мисля. Решавам нещо, после се отказвам. И — продължи той, като се сети да я пробуди от унеса й с тема, която със сигурност й въздействаше, — това е нищо в сравнение с парите, които прахосвам, когато съм подложен на жестоко напрежение. Роклите и къщата на Промънад Стрийт също ще се окажат нищожна покупка…

Продължи да й говори в същия дух, триумфирайки нежната страст в очите й, съзирайки как се надига мнение в зелените им дълбини.

— Ако скоро не го признаеш — дразнеше я той, — ще пропилея всичко и няма да има къде да се подслоним.

Фините й вежди се сключиха в недоумение, Иън се усмихна и незабелязано извади годежния пръстен, който й бе купил.