Джудит Макнот - Ад и рай

— Лейди Камерън заминава рано сутринта, така че имате на разположение целия следобед и цялата вечер да вземете мерки и да се приготвите с всичко, от което ще имате нужда — продължи той. После забеляза на тезгяха топ великолепна смарагдово-зелена коприна със златни нишки и добави: — И нека първата бална рокля да бъде от този плат. Трябва да е готова за дванайсети.

Той й подхвърли банковия ордер.

— Това би трябвало да покрие разходите. И двамата знаеха, че ще трябва толкова и още половината отгоре. — Ако не стигне, изпратете ми сметката.

— Oui — промълви дамата леко зашеметена, — но не мога да ви обещая зелената коприна. Лейди Маргарет Мичъм вече си я запази.

Иън се намръщи.

— Безкрайно съм изненадан, че сте я насърчили да избере този цвят. Ще прави тена й нездрав. Кажете й, че аз смятам така.

Той се обърна и напусна ателието, без да има ни най-малка представа коя е лейди Маргарет Мичъм. След като излезе, една от шивачките дойде да вземе лъскавата смарагдово-зелена коприна.

— Не — спря я модистката, загледана след високия мъж с широки рамене, който се качваше в своята карета. — Ще я дадем на друга дама.

— Но лейди Мичъм я избра.

След още един поглед към хубавеца, облечен изключително елегантно, тя напълно пренебрегна възраженията на шивачката.

— Лорд Мичъм е възрастен човек със слабо зрение и няма да оцени роклята, която ще ушием от този плат.

— Но какво да кажа на лейди Мичъм? — притесняваше се шивачката.

— Ще й кажеш — кисело й отговори модистката, — че мосю Торнтън, не, маркиз Кенсингтън е казал, че този цвят ще направи тена й твърде блед.

„Хейвънхърст е прелестно имение“ — помисли си Иън, когато каретата мина под каменната арка на входа, но съвсем не беше така величествено, както си го представяше от разказите на Елизабет. Порталът бе олющен, от друсането разбра, че настилката на алеята има нужда от ремонт, а великолепните стари дървета трябваше да бъдат окастрени. Когато сградата се показа, Иън, който имаше познания по архитектура, определи стила й като чиста готика с примеси на късна английска готика. От комбинацията се бе получила радваща окото гледка, но един съвременен архитект сигурно веднага щеше да се отправи към чертожната дъска, за да подготви реконструкциите.

Нисичък лакей отвори вратата и го огледа нагло, после го зяпна свадливо. Иън престана да обръща внимание на странното поведение на слугите на Елизабет и се загледа в тавана с гредоред, после в стените, където множество светли петна показваха къде са висели картините. Нямаше персийски килими по пода, нямаше и скъпи изящни предмети по масичките, всъщност бяха останали само малко хубави мебели. Сърнето му се сви и от чувство за вина, и от възхищение заради достойното й и гордо поведение, което заблуди дори него.

По едно време осъзна, че лакеят продължава да го зяпа, сведе поглед към доста по-ниския от него човек и каза:

— Господарката ти ме очаква, кажи й, че съм пристигнал.

— Тук съм, Арон — долетя нежният глас на Елизабет и Иън се обърна. Щом я погледна, забрави и лакея, и състоянието на имението, и всички архитектурни познания. Беше облечена в семпла небесносиня рокля от ефирна материя, тежките й къдрици бяха прихванати с панделка в същия цвят. Стоеше в дъното на коридора божествено ведра, с ангелска усмивка.

— Какво ще кажете? — попита тя, изпълнена с очакване.

— За какво? — пресипнало попита той и тръгна към нея, като едва се сдържаше да не я грабне в прегръдките си.

— За Хейвънхърст — подсети го тя с чистосърдечна гордост. За ремонти и мебелировка не си струваше да се говори и за Иън само едно имаше смисъл — да я прегърне и да й поиска прошка, тъй като причината за лошото състояние на къщата бе той. Но знаеше, че ще я засрами и обиди, затова каза съвсем искрено:

— Онова, което видях, е много живописно.

— А искате ли да видите и останалото?

— Да, с най-голямо удоволствие — с пресилен ентусиазъм отвърна той, което си струваше само заради радостта й.

— А къде са Таунсендови? — попита той, като се запътиха към стълбището. — Не видях каретата им.

— Не са пристигнали още.

Иън не се лъжеше, когато предположи, че приятелят му нарочно закъснява, и си отбеляза да му благодари.

Елизабет му показа цялата къща, спасявайки го от отегчение с очарователни разкази за някои от едновремешните обитатели, после го изведе пред къщата и му посочи най-далечния край на ливадата.

— Ето там са били стените на замъка и ровът, който, разбира се, е бил пълен с вода. Цялата тази област е била външният двор на замъка, защитен от стените. Тук са били добитъкът, складовете с провизии, всичко за нуждите на обитателите. А ей там — показа тя, когато заобиколиха къщата — бил паднал от коня си третият граф Хейвънхърст, после убили коня заради престъплението му. Бил е злонравен — допълни тя с усмивка.