Джудит Макнот - Ад и рай

И той я обичаше. Ако беше искрен, щеше да признае любовта си още когато тя се опълчи срещу мъжете в игралния салон — принцеса, презряна и низвергната от тях.

И тя го обичаше. Това бе обяснението за поведението й през онзи уикенд и през трите дни, които прекараха заедно в Шотландия. С тази разлика, че Елизабет нямаше неговия житейски опит и възпитание. Беше малка англичанка, отгледана в провинцията, която мислеше, че най-силното чувство, което двама души изпитват или по-точно трябва да изпитват един към друг, е „трайна привързаност“.

Не знаеше и още не проумяваше, че любовта е дар, който те получиха в мига, когато се запознаха в сумрачно осветената градина. Той се усмихна, когато си спомни как се срещнаха; беше в състояние да излезе срещу мъжете в техния светая светих, но когато флиртуваше с него в градината, от притеснение все си притискаше дланите към коленете. Този спомен беше един от най-нежните.

Иън се усмихна иронично. Във всеки друг момент от своя живот беше хладно пресметлив. Но беше ли замесена Елизабет, онемяваше, ослепяваше или напълно обезумяваше, както сега. По пътя спря в най-модния лондонски бижутериен магазин и направи покупки, от които собственикът — господин Финис Уедърборн, изпадна в нещо средно между екстаз и съмнение в собствения си разум. Най-накрая изпрати с поклони Иън чак до входната врата. Всъщност Иън носеше в джоба си годежен пръстен, но нямаше да го сложи на пръста на Елизабет, докато тя не признаеше, че го обича, или поне, че желае да се омъжи за него. Родителите му се бяха обичали пламенно и всеотдайно, без да го крият. От Елизабет искаше ни повече, ни по-малко, мислеше си той с кисела усмивка, тъй като си даде сметка за странния факт, че от Кристина нито бе очаквал същото нещо, нито истински го бе желал.

Само за едно нещо не се тревожеше — каква ще бъде реакцията на Елизабет, когато установи, че вече е сгодена за него, или още по-лошо, когато открие, че на практика е бил принуден да я купи. Нямаше как да знае за първото, а за второто нямаше смисъл изобщо някога да научава. Изрично беше предупредил чичо й да не се намесва и че това е само негова работа.

Всички къщи по Промънад Стрийт бяха бели, с декоративни порти от ковано желязо. Не можеха да се сравняват с неговата на Ъпър Брук Стрийт, но улицата беше хубава, виждаха се елегантни мъже и жени, които се разхождаха.

Щом кочияшът дръпна юздите пред къщата на Камерън, Иън видя, че тук вече имаше две карета и не забеляза файтона зад себе си. Ядосано си мислеше за неизбежния сблъсък с иконома на Елизабет, когато чу Дънкан да го вика по име и се обърна изненадан.

— Пристигнах тази сутрин — взе да обяснява Дънкан, като хвърли подозрителен поглед на две контета, които с превзета походка минаха покрай тях. — Твоят иконом ми каза къде да те потърся. Помислих си… ами това е… чудех се какво става.

— И тъй като моят иконом не знае — заключи Иън развеселен, но леко ядосан, — ти реши сам да наминеш при Елизабет и да видиш какво можеш да научиш.

— Нещо такова си помислих — каза викарият кротко. — Елизабет гледа на мен като на приятел, надявам се. Затова имах наум да я навестя и ако ти не си тук, да й кажа една добра дума за теб.

— Само една ли? — меко попита Иън.

Викарият не винаги бе сговорчив, особено когато въпросът опираше до морал и справедливост.

— Като зная поведението ти спрямо нея, много държа само на една. Как мина срещата с дядо ти?

— Доста добре — отговори Иън, но умът му бе обсебен от предстоящата среща с Елизабет. — Той е тук, в Лондон.

— И?

— И сега вече можеш да се обръщаш към мен с „милорд“ — саркастично отговори племенникът.

— Дойдох тук — продължи неумолимо Дънкан, — за да те нарека „младоженеца“.

Лека досада за миг помрачи лицето на Иън.

— Никога не се отказваш, нали? Вече трийсет години сам се справям с живота, Дънкан. Мисля, че и сега ще се справя.

Вуйчо му прояви благоразумието да се покаже сконфузен:

— Да, точно така. Да си тръгвам ли?

Иън прецени каква благословия е присъствието на Дънкан и махна с ръка.

— Не, и след като си тук, ти се оправяй с иконома. Той не дава да припаря покрай него.

Дънкан почука, като шеговито погледна Иън. След минута вратата се отвори и икономът учтиво погледна Дънкан, който отвори уста да се представи, а после — Иън. За най-голямо изумление на Дънкан вратата за малко не защипа носовете им. Точно преди да се затръшне, Иън я блъсна и икономът полетя с все сила назад.

С нетърпящ възражения глас каза: