Джудит Макнот - Ад и рай

— Към кого? — попита Елизабет, но после си спомни новото социално положение на Иън. — Благодаря, но не — твърдо изрече. — Чувствам се спокойна и съм му благодарна за помощта, но нищо повече.

Елизабет потисна болката, която сви сърцето й при спомена за това колко хубав беше на бала и колко бе нежен с нея. Откакто го познаваше, бе й причинявал само мъка. Беше непредсказуем и властен. И след като стана свидетелка на необикновената привързаност между Алекс и привлекателния й съпруг, Елизабет взе да се пита доколко е справедливо да си избира съпруг само за да е омъжена. Родителите й бяха весела, блестяща двойка, но тя не си ги спомняше много ясно; те безгрижно се появяваха и изчезваха в живота й между срещите и приемите и по тази причина през повечето време отсъстваха от дома.

— Благодарна ли? — повтори херцогинята. — Не бих използвала тази дума. Между другото, ако му беше безразлично, нищо нямаше да направи. И според мен нямаше да те покани да танцувате.

— Ако не беше я поканил, щеше да се погледне с недобро око — неохотно се съгласи Алекс. — Но както и да е, аз съм много доволна, че Елизабет не се интересува от него.

Херцогинята с явно неодобрение попита:

— И защо?

— Аз не намирам сили да му простя болката, която й причини. — После се сети още, че бе подвел Елизабет да си мисли, че домът му е онази скромна къща в Шотландия. — Не мога да му вярвам. — И като се обърна към Лусинда, я помоли да потвърди думите й.

Лусинда знаеше как се е държал Иън вечерта и като вдигна поглед от бродерията си, отговори доста уклончиво:

— Що се отнася до господин Торнтън, ще запазя мнението си.

— Не намеквам — подразни се херцогинята от това, че някой се осмелява да й се противопоставя, — че трябва незабавно да се съгласиш, ако ти направи предложение. Все пак поведението му беше много осъдително, с изключение на снощи. — Тя замлъкна, тъй като на вратата се появи Бентнър и тъжно съобщи:

— Госпожице Елизабет, вашият чичо е тук.

— Какви са тези глупости — скастри го Джулиъс, нахълтвайки в трапезарията — да обявяваш, че съм пристигнал в собствената ми къща.

Елизабет стана с намерението да отиде с него в друга стая, за да чуе във всички случаи неприятните му новини, но чичо Джулиъс вече стоеше на вратата и леко се изчерви, когато попадна в дамската компания.

— Срещна ли се с Торнтън?

— Да, защо питаш?

— Трябва да призная, че съм горд от начина, по който очевидно възприемаш нещата. Страхувах се, че ще се разбеснееш, ако не си уведомена. Става въпрос за много пари и няма да търпя превземките ти, та да си ги поиска той обратно.

— За какво говориш?

— Може би трябва да си тръгваме — предложи Александра.

— Нямаме тайни — отвърна той, а в погледа му просветна одобрение, нещо крайно нехарактерно за него. — На драго сърце ще разговарям с Елизабет пред приятелките й. Не се лъжа, приятелки сте й, нали?

Елизабет с ужас предположи, че той разчита тя да не прави „сцени“ пред чужди хора, както наричаше всяко несъгласие от нейна страна, независимо как е изразено.

— Защо да не се оттеглим във всекидневната? — отправи той покана към дамите, която прозвуча повече като заповед. — Тук има много стаи.

Лицето на херцогинята стана леденостудено при това безочие и липса на вкус, после погледна Елизабет, забеляза как изведнъж тревожно замлъкна и хладно се съгласи.

— Няма смисъл да прибързваме с разговора — каза Джулиъс, когато тръгна по коридора, съпроводен от дамите. Не точно парите го радваха толкова много, той направо триумфираше, че е надхитрил човек със славата на Торнтън и е излязъл победител.

— Струва ми се, че трябва да ни представиш, Елизабет — каза Джулиъс, когато влязоха в дневния салон. Тя разсеяно го представи на херцогинята, тъй като предчувстваше неясна заплаха, и когато чичо й каза, че ще изпие чаша чай, преди да обменят мисли, предчувствието й се превърна в истинска паника. След случката с пургатива той нито ядеше, нито пиеше каквото и да е, сервирано от Бентнър. Чичо й се умълча, за да формулира ясно изявлението си, както правилно се досети Елизабет. А това означаваше само едно — новините, които носеше, бяха изключително важни.

Каретата на Иън трополеше покрай парка на път към къщата, където бе отседнала Елизабет, но той нищо не забелязваше. Вече две дами, с които се бе запознал снощи, му помахаха, но той и тях не забеляза. Обмисляше как да обясни всичко на Елизабет. Тя в никакъв случай не трябваше да си помисли, че той иска да се ожени за нея от съжаление, тъй като, освен че беше красива, беше и много горда, и от гордост можеше да се противопостави на годежа им. Беше смела и упорита и също така щеше безумно да се разгневи, ако узнаеше, че годежът е факт. Разбира се, Иън не би я укорил. Преди две години тя покори лондонската сцена и по-търсена красавица от нея нямаше. Беше призвана за галантно ухажване. Без съмнение търсеше отмъщение, като му каза, че не го желае, и това не го безпокоеше. Те се желаеха от онзи първи миг на тяхното запознанство в градината; оттогава желанието им избухваше всеки път, щом случаят ги срещнеше. Носеше у себе си невинност и смелост; страст и свенливост; ярост и милосърдие. В балната зала пристъпваше спокойно и царствено; с пистолета боравеше умело; в прегръдките му беше страстна и мила. Беше всичко това и още много повече.