Джудит Макнот - Ад и рай

— Няма време за губене. Има голяма вероятност да биеш път до дядо си само за да ти бъде съобщено, че той е определил друг наследник, каквото бе намерението му.

— Тогава още веднъж ще му кажа да върви по дяволите.

— И още нещо — продължи викарият, — ако се помайваш, ще пристигнеш след сватбата на Елизабет с онзи Билхейвън.

След един безкраен момент Иън кимна и неохотно се запъти към стълбището.

— Иън! — повика го Дънкан.

Той се обърна и с раздразнение попита:

— Какво още?

— Трябва да ми кажеш къде живее Елизабет. Булката ще бъде друга, но се надявам, че пак ще имам честта да извърша церемонията.

Племенникът му кимна.

— Постъпваш както трябва — тихо каза викарият, като все още не можеше да се отърси от страха, че гневът на Иън ще му попречи да се сдобри с престарелия херцог.

— Не мисли как брачните ти планове се преобърнаха, ти нямаш избор. Ти си разбил живота й.

— Повече отколкото предполагаш.

— Какво, за бога, намекваш?

— Аз съм причината чичо й да е неин настойник сега — отвърна с въздишка той. — Брат й не е заминал заради дългове или скандал, както Елизабет предполага.

— Ти ли си причината? Как е станало това?

— Предизвика ме и когато не успя да ме убие в честен дуел, опита още два пъти, нападайки ме изневиделица по пътя. И двата пъти за малко да постигне целта си. Завлякох го на „Ариана“ и го принудих да замине за Индокитай, за да не си губя времето с него.

Викарият пребледня и се отпусна на дивана.

— Как можа да постъпиш така?

Иън настръхна при този несправедлив укор.

— Имаше само две възможности — или да го оставя да ме издебне някой път в гръб и да ме убие, или да го предам на властите. Не исках да увисне на въжето заради маниакалното си желание да отмъсти за сестра си, исках само да се махне от пътя ми.

— Но това са две години!

— Трябваше да се върне след по-малко от година, но „Ариана“ пострада при една буря и остана в Сан Делора за ремонт. Той се възползвал от случая и изчезнал. Предполагам, че ще се върне тук по някакъв начин. Допреди няколко минути изобщо не мислех за това.

— Милостиви боже! — изпъшка викарият. — Няма да можеш да виниш Елизабет, ако те намрази.

— Няма да й дам тази възможност — отвърна Иън с тон, който предупреди вуйчо му да не се намесва. — Ще наема агент, който да го открие, и едва след като разбера какво се е случило с него, ще й кажа.

Съвестта на Дънкан се разбунтува, но този път той отстъпи.

— Може би така е най-добре — неохотно се съгласи, като предчувстваше колко трудно Елизабет би простила на Иън това поредно и още по-тежко прегрешение. — А колко по-лесно би могло да бъде — въздъхна, — ако веднага бе разбрал какво се е случило с Елизабет. Познаваш толкова много хора от английското общество, защо нищо не са ти казали?

— Преди всичко заминах веднага след онзи случай и не бях в Англия почти една година. Освен това — презрително продължи Иън — в обществото, което само с чувство за хумор можеш да наречеш изискано, хората не говорят с теб за неща, които те засягат. Обсъждат ги с всеки друг, но не и с теб, и то ако може, веднага щом си обърнеш гърба.

Иън забеляза как загадъчно се подсмихна вуйчо му.

— Като оставим клюките настрани, смяташ ги за изключително горди, тиранични и самоуверени, така ли е?

— Да, повечето от тях са такива — отговори Иън кратко и тръгна по стълбището.

Когато викарият чу, че вратата му се затвори, така се разсмя, че чак раменете му заподскачаха, и изрече в празната стая:

— Иън, каквото и да правиш, ще трябва да приемеш титлата, роден си с необходимите характерни черти.

След миг стана сериозен, обърна очи към небето и с израз на огромно задоволство изрече:

— Благодаря Ти, Господи. Много дълго време Ти отне да отговориш на първата ми молитва — каза, имайки предвид помирението на Иън с дядо му, — но на молитвата ми за Елизабет Ти отвърна с чудна бързина.

На четвъртия ден от своето пътуване към полунощ Иън най-после стигна в странноприемницата „Белият жребец“. Остави коня си на конярчето, влезе в кръчмата и подмина селяните, които пиеха ейл. Съдържателят, дебелак с мръсна престилка, хвърли преценяват поглед към скъпото и елегантно пътническо облекло на господин Торнтън, към мрачната му физиономия и силно телосложение. После много мъдро реши, че няма нужда да му иска предплата за стаята, тъй като хората от по-висшите класи обикновено се обиждаха.

Само минута, след като господин Торнтън бе поръчал да му сервират вечеря в стаята, съдържателят се поздрави за своята прозорливост, тъй като гостът му разпита за величественото имение на един от най-известните местни благородници.