Джудит Макнот - Ад и рай

Най-накрая, с прегракнал от вълнение глас Иън попита:

— Жената ли го каза или това е твоето мнение?

— Какво?

Като пое дъх, попита:

— Тя ли ти каза, че Елизабет се е влюбила в мен преди две години, или това е твое мнение?

Явно отговорът на този въпрос беше толкова важен за него, че Дънкан едва не се усмихна. При все това в момента главно две неща занимаваха викария: искаше Иън да се ожени за Елизабет и да се помири с дядо си. За да изпълни първото, трябваше преди всичко да се сдобие с титлата, тъй като чичото на Елизабет щеше да предпочете претендент с титла. Дънкан така неистово искаше тези две неща да станат действителност, че за малко не излъга в името на каузата, но съвестта не му разреши.

— Това беше мнението на госпожица Трокмортън-Джоунс, когато бе замаяна от лаунданума. Това е моето мнение, което се основава на характера на Елизабет и на отношението й към теб.

Известно време не наруши напрегнатото мълчание, тъй като знаеше кога точно Иън ще премисли казаното, и после с желязна логика го притисна по най-болезнения въпрос:

— Ти нямаш избор, трябва да я спасиш от този безобразен брак.

Като сметна мълчанието на Иън за знак на съгласие, продължи още по-убедително:

— И за да го направиш, трябва да разубедиш чичо й. От онова, което ми разказа госпожица Трокмортън-Джоунс, и от онова, което видях със собствените си очи в това писмо тук, разбрах, че той държи на титлата и ще облагодетелства онзи, който я има. Също така зная, че това не е изключение сред аристокрацията. Ако ти се надяваш да го убедиш, че постъпва неразумно, той няма да те разбере. — Дънкан внимателно наблюдаваше Иън и видя, че думите му попаднаха точно на място. Той пребледня и тогава вуйчо му нанесе последния си удар: — От теб зависи да имаш титлата, Иън. Съзнавам каква дълбока ненавист изпитваш към дядо си, но това вече няма смисъл. Или оставяш Елизабет в ръцете на този окаян човек Билхейвън, или се помиряваш с херцог Станхоуп. Или едното, или другото, и ти го знаеш.

Иън се почувства хванат натясно, умът му яростно се съпротивляваше срещу идеята за помирение с дядо му. Дънкан го гледаше и усещаше каква битка се води в душата му. Самият той напрегнато очакваше Иън да вземе решение. По едно време младият мъж вдигна тъмнокосата си глава и сви юмруци. Когато най-накрая проговори, гневът му бе насочен към дядо му:

— Този отвратителен долен тип! След единайсет години най-после ще постигне своето, и то само защото не можах да държа ръцете си по-далеч от нея.

Викарият едва успя да прикрие радостта си.

— Има и по-страшни неща от това да се ожениш за прекрасна млада жена, която на всичкото отгоре е имала блестящото хрумване да се влюби в теб — отбеляза той.

При тези думи Иън се отпусна и като че ли щеше да се усмихне, но миг след това обърканата и вбесяваща реалност отново се стовари върху него.

— Каквото и да е почувствала към мен, то е било отдавна. А онова, което иска сега, е само независимост.

Викарият вдигна изненадано вежди и се подсмихна.

— Независимост ли? Сериозно ли говориш? Странно звучи от устата на една жена. Сигурен съм, че ще съумееш да й покажеш каква заблуда е подобен каприз.

— Едва ли.

— Хората много надценяват независимостта. Дай й я и тя ще я намрази — посъветва го старият свещеник.

Иън не го слушаше; беше заслепен от гняв, че трябва да капитулира пред дядо си.

— Да върви по дяволите! — беснееше той. — Да гори в ада дано заедно с проклетата си титла!

Дънкан все така се подсмихваше, когато с нетърпящ възражение тон каза:

— Предполагам, че точно страхът да не гори в ада, както ти се изрази, е причината толкова настоятелно да иска да те обяви за свой наследник. Трябва да си дадеш сметка, че повече от десет години той се опитва да поправи грешката си, много преди да се разболее.

— Закъснял е с цели десет години! — скръцна със зъби Иън. — Моят баща беше законният наследник, а старият разбойник се омилостиви едва след смъртта му.

— Това ми е добре известно. Но не там е въпросът, Иън. Ти губиш битката с него. И трябва да я загубиш с милосърдието и достойнството, присъщи на благородното ти потекло. Така би постъпил баща ти. Ти по право си следващият херцог Станхоуп. Това е факт, който не подлежи на промени. Още повече аз дълбоко вярвам, че баща ти щеше да прости на херцога, ако бе имал възможността, която ти имаш сега.

Обзет от безсилен гняв, Иън грубо отсече:

— Аз не съм като баща ми.

Изплашен от колебливостта на племенника си, викарият остро каза: