Джудит Макнот - Ад и рай

— Не съм дошъл тук, за да изглаждам семейните вражди — грубо изрече Иън. — Ако зависеше от мен, кракът ми нямаше да стъпи в тази къща.

Дядо му се притесни от тона му, но продължи да говори спокойно:

— Предполагам, че сте дошли да получите онова, което по право е ваше — започна, но един повелителен женски глас накара Иън да се обърне. На дивана седяха две възрастни дами, чиито крехки фигури почти се губеха всред безброй възглавнички.

— Наистина, Станхоуп — обади се едната с изненадващо енергичен глас, — как очакваш от момчето да бъде вежливо, след като сам ти забрави добрите маниери? Дори не му предложи нещо освежително, нито пък го уведоми за нашето присъствие. — Тъничка усмивка заигра на устните й, като погледна смаяния Иън. — Аз съм твоята пралеля Хортенз — уведоми го тя с царствен жест. — Запознахме се преди няколко години в Лондон, но ти очевидно не си спомняш за мен.

След като бе срещнал веднъж съвсем случайно двете си пралели, Иън не беше изпитал към тях нито неприязън, нито привързаност. Поклони се вежливо на старицата, а тя кимна към сивокосата дама до себе си, която изглежда бе задрямала.

— А тази особа, може би си спомняш, е сестра ми Черити, другата ти пралеля, която както обикновено пак е задрямала. От възрастта е, нали разбираш?

Сивокосата главица изведнъж се изправи и две сини очи се ококориха обвинително срещу Хортенз.

— Аз съм само четири години по-голяма от теб, Хортенз, и от твоя страна е много подло да го напомнящ на всеки — обидено възкликна тя, после видя Иън и усмивка озари лицето й. — Иън, мило момче, спомняш ли си за мен?

— Разбира се, мадам — каза Иън, но тя го прекъсна, като триумфално се обърна към сестра си:

— Видя ли, Хортенз, той си спомня за мен и знаеш ли защо, защото макар и да съм малко по-възрастна от теб, не съм остаряла колкото теб през последните години! — каза тя и погледна с надежда Иън.

— Съветвам ви — сухо изрече дядо му — да не отговаряте на този въпрос. Дами — строго се обърна той към сестрите си, — с Иън имаме много въпроси за обсъждане. Обещах ви да го видите, щом пристигне. Сега ви моля да ни оставите да си свършим работата, а после ще дойдете при нас за чая.

За да не ги разстройва, Иън не им каза, че много преди времето за чай ще си е тръгнал. Двете се изправиха и Хортенз му поднесе ръката си за целувка, на което той се подчини. Обърна се към Черити със същото намерение, но тя му подаде страната си.

Щом дамите излязоха, атмосферата отново се напрегна. Дядото и внукът се гледаха — двама непознати, които нямаха нищо общо помежду си освен поразителната физическа прилика и кръвта, която течеше във вените им. Херцогът беше абсолютно спокоен, със строга аристократична осанка, но очите му бяха изпълнени със сърдечност; Иън бе нетърпелив, изразът му — студен И решителен. Като че ли двамата мъже водеха мълчалива битка. Най-накрая херцогът отстъпи, като че ли призна Иън за победител.

— Мисля, че случаят заслужава шампанско — наруши мълчанието той и се накани да позвъни.

Ръката му замръзна от грубия отговор на внука му:

— Случаят заслужава повече решителност.

Това, че за Иън срещата не беше повод за празнуване, не отчая херцога. И отново с примирение дръпна звънеца, като се усмихна многозначително.

— Пиете скоч, нали? — попита.

Изненадата на Иън, че старецът знае какво питие предпочита, бе затъмнена от удивлението му, когато Ормсли влетя на секундата в кабинета, понесъл сребърен поднос, на който имаше гарафа скоч, бутилка шампанско и две подходящи чаши. Икономът или беше ясновидец, или имаше крила, или всичко бе приготвено, преди Иън да дойде.

Като се усмихна стеснително на Иън, икономът излезе.

— Как мислите — попита херцогът, — дали да не седнем, или ще продължим да се изпитваме кой по-дълго може да издържи прав?

— Нека да приключим с това изпитание — отговори с леден глас Иън.

Вместо да се обиди, каквото беше намерението на Иън, Едуард Ейвъри Торнтън гледаше своя внук и сърцето му се пръскаше от гордост при вида на този енергичен, силен мъж, който носеше неговото име. Повече от десетилетие Иън бе отказвал на Едуард една от най-високите титли в Англия и на негово място всеки би побеснял, но Едуард разпозна в този жест онази гордост и дръзко високомерие, присъщи на всеки мъж от рода Торнтън. При все че в момента тази гордост се противопоставяше на неговата, той бе решил да отстъпва докрай, за да спечели онова, което искаше най-много на този свят — своя внук. Искаше да получи от него поне уважение, ако не можеше да го заобича; искаше малко топло чувство, което да скъта в сърцето си. И искаше опрощение за греха си. Нуждаеше се от прошка повече от всичко. Отчаяно желаеше да му бъде простена най-голямата грешка, която допусна в живота си преди трийсет и две години, както и закъснялото признание пред сина си, че е сгрешил. Заради всичко това бе готов да изтърпи всичко от Иън, с изключение на незабавното му тръгване. Ако не можеше да получи друго от него — обич, уважение, или прошка — искаше той да му отдели съвсем малко от времето си, ден или два, дори само няколко часа, които да скъта в сърцето си като скъп спомен за тъжните дни, преди животът му да угасне.