Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

Гласът на Гарити бе все същото квакане на болна жаба:

— Той… това ли е човекът, дето подпали Лейкс Кросинг и вдигна във въздуха Шарпс?

— Ако можем да вярваме на тази обява — а аз лично и вярвам, — това наистина е той. Вярно, че ръката на съвпадението е дълга, но ако не е същият човек, значи прекалено се е издължила. Това все пак дава друго измерение на твоите жалки сто и двайсет долара, а, Гарити? Между другото, на твое място бих прибрал тези пари, без много да се мая. Дийкин за дълго време ще изчезне от хоризонта. — Той сгъна обявата и погледна Клеърмонт. — Е, какво ще кажете?

— Не са нужни съдебни заседатели. Но делото все още не е работа на армията.

Пиърс разгъна обявата и я подаде на Клеърмонт.

— Не изчетох всичко, прекалено е дълго. — Той посочи един параграф. — Това, например, го пропуснах.

Полковникът зачете на глас:

— „Вагонът с експлозивите в Шарпс е бил предназначен за интендантския склад на американската армия в Сакраменто, щата Калифорния.“ — Той сгъна хартията, върна я на Пиърс и кимна: — Да, сега вече армията е намесена.

Полковник Клеърмонт, чийто избухлив нрав и без това твърде лесно се проявяваше, сега явно упражняваше херкулесовски усилия на волята си, за Да го овладее. Но по всичко личеше, че губи битката. Придирчив до дребнавост и крайно взискателен, придържащ се педантично към буквата на установения ред, ненавиждащ и най-малкото нарушаване, камо ли провал на наложените от него правила, нетърпящ по никакъв начин глупци и некадърници, полковникът не си беше изработил (и вероятно нямаше да изработи до края на земните си дни) предпазен клапан за този свой единствен недостатък като офицер и човек. Постепенното освобождаване от лесноизбухлив гняв, породен от неспособността да овладее дадено положение, не му беше присъщо и сега яростта се насъбираше под повърхността и достигаше точката на кипене, което се отразяваше извънредно нездравословно на кръвното му налягане. Ако използуваме геоложки термини, той нито изпускаше вулканични газове, нито се освобождаваше от излишната пренагрята енергия под формата на гейзери и затова, подобно на Кракатоа 4 4 Вулканичен остров в Индонезия, чието изригване през 1883 г е причинило огромни разрушения. — Б.пр. , просто изригваше, а резултатите, поне за близкостоящите, рядко бяха с по-слаба разрушителна сила.

Слушателите му в момента бяха осем. Стреснатият губернатор, Марика, свещеникът и лекарят бяха застанали непосредствено пред главния вход на „Империал“, а малко по-нататък, откъм дървения тротоар, изстъплението на полковника се наблюдаваше от О’Брайън, Пиърс и Дийкин, макар че Пиърс явно следеше по-внимателно Дийкин, отколкото разиграващата се сцена. Осмият член бе злочестият Белю. Беше скован в команда „мирно“, поне доколкото това е възможно върху седлото на един разтревожен от крясъците кон, а взорът му бе втренчен любознателно в някаква точка на светлинни години отвъд рамото на полковника. Следобедът бе студен, което не пречеше на Белю да се къпе в пот.

— Навсякъде, казваш? — Недоумението на Клеърмонт не знаеше граници и той не си правеше труда да скрие този факт. — Значи си ги търсил навсякъде, а?

— Да, сър.

— Офицери от кавалерията на Съединените щати едва ли са ежедневна гледка по тези места! Все някой трябва да ги е видял!

— Никой от хората, с които разговаряхме, сър. А ние разговаряхме с всеки срещнат.

— Това е невъзможно, бе, човек! Изключено е!

— Да, сър. Искам да кажа не, сър. — Белю престана да се взира в унес в космическия безкрай, фокусира погледа си върху своя началник и добави с кротко отчаяние: — Не можем да ги открием, сър.

Цветът на лицето на полковника придоби опасно дълбока окраска. Не беше необходимо особено прозрение, за да стане ясно, че предстои очакваното изригване на лавата. Пиърс побърза да направи крачка напред:

— Може би аз ще ги намеря, господин полковник. Ще подбера двайсетина души, които познават всяко кътче в този град като дланта си, а Бог ми е свидетел, че градчето ни не крие кой знае колко тайни кътчета. Дайте ни двайсет минути и ще ги открием. Ако са тук, разбира се.

— Как така — ако са тук, дявол да го вземе?

— Ами така. — Виждаше се с просто око, че настроението на Пиърс не е умиротворително. — Предлагам ви помощ, без това да ми влиза в задълженията. Не очаквам благодарности, не очаквам да ми се хвърлите на врата, но малко вежливост няма да навреди. Да или не — приемате ли помощта ми?