Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

Клеърмонт, сериозно разгневен, бутна отново брезента и излезе навън. Очите му обходиха вагоните на влаковата композиция. Зад локомотива и натоварения с дърва открит товарен вагон се нареждаха седем на пръв поглед пътнически вагона. Композицията завършваше със спирачен вагон. Четвъртият и петият не бяха пътнически и това си личеше от дървените рампи, спуснати към перона. До първата рампа беше застанал широкоплещест мургав мъж с пищни мустаци. Беше само по риза и отмяташе нещо в списъка, който държеше. Клеърмонт забързано тръгна към него. За него Белю беше най-добрият сержант в цялата кавалерия на Съединените щати, а що се отнася до Белю, той беше убеден, че никога не е служил под началството на по-свестен офицер от полковника. И двамата се стараеха по всякакъв начин да прикрият мнението си един за друг.

Клеърмонт кимна на сержанта, изкачи се по първата рампа и надникна във вътрешността на вагона. Около четири пети от помещението беше заето от преградени отделения за коне, останалата площ беше предназначена за фураж и вода. Всички отделения бяха празни. Клеърмонт слезе обратно на перона.

— Е, Белю, къде са конете? Да не говоря за твоите кавалеристи. Май че и следа няма от тях.

Белю, който се зае да си закопчава куртката на униформата, беше невъзмутим.

— Конете са нахранени и напоени, господин полковник. Момчетата ги изведоха да се поразтъпчат. След два дни стоене във вагоните имат нужда от малка разходка.

— Аз също, но нямам време за това. Добре, четирикраките ни приятели са твоя грижа, но все пак качвай ги вече обратно. След половин час потегляме. Има ли достатъчни запаси храна и вода за целия път до форта?

— Да, сър.

— А за момчетата?

— И за тях, сър.

— А топливо за всички печки, включително в конските вагони? Горе в планината ще ни измръзнат задниците.

— Предостатъчно, сър.

— Дано си прав, за твое добро. А и за доброто на всички ни. Къде е капитан Оукланд? И лейтенант Нюъл?

— Бяха тук малко преди да отведа конете и момчетата в оборите. Видях ги като вървяха покрай влака, по посока на града. Не са ли там, сър?

— Откъде, по дяволите, да знам? Щях ли да те питам, ако имах представа? — Прагът на раздразнителността на Клеърмонт главоломно спадаше. — Прати да ги намерят. Да дойдат да ми рапортуват в „Империал“! Господи! „Империал“, що за нелепост!

Белю изпусна дълбока, но все пак дискретно беззвучна въздишка на облекчение, щом видя гърба на своя началник, запътил се към локомотива. Полковникът се засили и скочи на желязното стъпало на кабината. Крис Банлън, машинистът, беше нисък и слаб, по-скоро кльощав. Лицето му беше невероятно съсухрено и обветрено до тъмнокафяво, което контрастираше нелепо с теменуженосините му очи. Работеше нещо по машината с тежък гаечен ключ. Щом усети присъствието на полковника, донави тежкия болт и върна ключа в сандъка с инструментите.

— Добър ден, господин полковник — усмихна се сърдечно. — За мен е чест.

— Нещо нередно ли има?

— Не, просто се застраховам да няма неприятности.

— Парата как е?

Банлън отвори вратата на пещта. Огнената вълна, която ги лъхна, неволно накара Клеърмонт да отстъпи назад. Банлън затвори вратичката.

— Готови сме да потеглим, господин полковник.

Клеърмонт хвърли един поглед към вагона, натоварен догоре с дърва.

— Как сме с горивото?

— Ще стигне до първата гара, дори ще остане. — Банлън огледа гордо товарния вагон. — Ние с Хенри запълнихме всяко ъгълче. Хенри е голям работяга.

— Хенри ли? Стюарда ли имаш предвид? — Клеърмонт не се намръщи, но гласът му издаде недоволството.

— А помощник-машинистът? Джаксън ли му беше името? Огнярят ти.

— Ама и аз не си знам приказките! — ядоса се на себе си Банлън. — Хенри сам пожела да помогне. Джаксън… такова… След това дойде.

— След кое?

— След като се върна от града с бирата. — Невероятно сините очи се взряха притеснено в Клеърмонт. — Нали не се сърдите, господин полковник?

— Вие сте служители на железниците, а не войници — рязко отвърна Клеърмонт. — Не е моя грижа какво правите — стига да не пиете излишно много и да не излезете от релсите на някой паянтов мост в проклетите планини.

— Обърна се да слиза по стълбата, но отново рязко попита: — Да си виждал капитан Оукланд или лейтенант Нюъл?

— Видях и двамата. Поспряха при нас и си побъбриха с мен и Хенри, сетне тръгнаха към града.

— Не споменаха ли къде отиват?

— Не, сър, съжалявам.

— Е, благодаря. — Той слезе, погледна към сержант Белю, който оседлаваше коня си, и се провикна: — Предай на онези, дето ще ги търсят, че са слезли в града.