Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

— Всички добре го познаваме — миролюбиво отвърна майорът. — Ако някой си е заслужил бесилото, то това е Калун. Затова ще си увисне…

— Само от ръката на палача. Аз съм служител на закона, за разлика от теб и твоите хора. А той сега е там, във Форт Хъмболт. Просто искам да отида и да го докарам. Дотам с твоя влак, на връщане със следващия.

— Чу какво каза полковникът, Нейтън. — Смутен, явно в неловко положение, О’Брайън се обърна към Клеърмонт: — Смятате ли, че има някакъв начин да изпратим този престъпник обратно в Рийз Сити с въоръжен ескорт, сър?

Клеърмонт не се поколеба:

— Ще го уредим някак си.

Пиърс го погледна и подметна хладно:

— Ако не се лъжа, преди малко твърдяхте, че това не е работа на армията.

— И сега го твърдя. Но съм готов да ви сторя лична услуга. Друг начин няма, маршале. Така че ако искате, приемете. Той извади джобния си часовник и го погледна раздразнено. — Още ли не са напоили и нахранили проклетите коне? Господи, ако искаш нещо да се свърши в днешната войска, трябва сам да се погрижиш за всичко. — Бутна стола си назад и стана. — Извинете ме, господин губернатор, но по разписание трябва да тръгнем след половин час. Ей сега ще се върна.

И полковник Клеърмонт излезе от бара.

— Не той плаща на музикантите, а американските данъкоплатци, но какво да се прави, като той им нарежда какво да свирят. След половин час, значи? — И като хвана О’Брайън под ръка, Пиърс го поведе към бара. Трябва да успеем в това време да се наприказваме за цели десет години.

— Един момент, господа! — спря ги губернаторът, бръкна в някакво куфарче, извади плик и го подаде на О’Брайън. — Щяхме да забравим нещо, майоре.

— Вярно, човек като срещне стар боен другар… — Той пое плика и го връчи на Пиърс. — Маршалът на Огдън ни помоли да го предадем.

Пиърс кимна в знак на благодарност и двамата тръгнаха към бара. Пътем О’Брайън се огледа небрежно наоколо, а усмихнатите му ирландски очи не пропускаха нищо. Нищо не се беше променило през последните пет минути, никой дори не беше помръднал. Вехтите старци пред бара и край масите все едно че бяха восъчни фигури, застинали в музейна сцена. Точно в този миг външната врата се отвори, влязоха петима мъже и се отправиха към една маса в дъното на помещението.

— Гледам, че населението на Рийз Сити е крайно жизнеспособно — подметна О’Брайън.

— Цялото жизнеспособно население — а под жизнеспособно в случая разбирам и онези, които и с чужда помощ едва се качиха върху седлата на конете си — отпътува преди няколко месеца, когато направиха големия удар в Камсток Лоуд. Останаха само полуживите старци, а Господ ми е свидетел, че и техният брой не е голям, защото стареенето не е често срещано явление по нашия край. Това са случайни пришълци, пияници и нехранимайковци. Но не се оплаквам. Рийз Сити също толкова се нуждае от пазител на реда, колкото и местното ни гробище. — Той въздъхна, вдигна два пръста по посока на бармана, извади нож, сряза плика, който получи от майора, измъкна връзка крайно зле отпечатани листовки с портрети на „търсени“ мъже и ги нареди върху напукания линолеум на бара.

— Не усещам възторг в гласа ти — рече О’Брайън. — Няма и да го усетиш. Повечето от тези са офейкали в Мексико шест месеца преди да получим снимките им. Голяма част от портретите не са на хората, чиито имена стоят под тях, а ако случайно снимката не е сбъркана, то името е на друг престъпник.

Гарата на Рийз Сити се намираше в почти същото състояние на крайна немара, както и барът на хотел „Империал“. Пърлещите лета и сковаващите зими в планините лесно се справяха с непригодените към климата шперплатови стени и затова, макар гаровата постройка да нямаше още четири години, съдейки по вида и, тя всеки момент щеше да рухне. Позлатените букви на надписа „РИЙЗ СИТИ“ бяха така олющени и обрулени, че всъщност нищо не се разчиташе.

Полковник Клеърмонт бутна встрани парчето брезент, което служеше за врата. Самата врата отдавна се беше разделила с проядените от ръжда панти. Никой не се отзова на повикването му. Ако полковникът беше малко по-добре запознат с обичаите на Рийз Сити, той изобщо не би се изненадал, тъй като с изключение на времето, което посвещаваше на спане, ядене и грижи по пристигащи и отпътуващи влакове (твърде редки случаи, за които овреме го предупреждаваха дружелюбни телеграфисти), началникът на гарата, единствен служител на „Юниън Пасифик“ в Рийз Сити, можеше да бъде открит неизменно в задното помещение на хотел „Империал“, където методично се наливаше с уиски, сякаш не го плащаше, което си беше самата истина. Между собственика на хотела и гаровия началник съществуваше дружеско, макар и мълчаливо споразумение: въпреки че всичкият алкохол за хотела пристигаше с влак от Огдън, през последните три години собственикът не беше получил нито една сметка за превоз.