Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

Погледът му беше впит в мъжа, седнал срещу него в другия край на масата — висок, с мощно телосложение, мрачен израз и тънки като конец черни мустачки. Беше облечен в черно — от главата до петите. Значката на гърдите му говореше, че е маршал. 2 2 Служител на федералното правителство в Съединените щати прикрепен към някой съдебен район, за да изпълнява решения на съда; много от функциите му са сходни с тези на шерифа. — Б.пр. В момента казваше:

— Но вие сам разбирате, господин полковник, че при така създадените обстоятелства…

— Правилникът си е правилник — прекъсна го Клеърмонт. Гласът му, макар и почтителен, беше режещ и нетърпящ възражение — точно отражение на впечатлението, създавано от външния му вид. Военните дела са си военни, цивилните — цивилни. Съжалявам, господин маршал… ъъ… не ви знам името…

— Пиърс. Нейтън Пиърс.

— Да, разбира се. Извинете. Трябваше веднага да ви попитам. — Клеърмонт поклати глава със съжаление, но в гласа му нямаше и нотка от това чувство. — Нашият влак е изцяло военен. На борда му не се допускат граждански лица — освен със специално разрешение от Вашингтон.

— Но нима всички ние не работим за федералното правителство? — кротко попита Пиърс.

— Според военния устав — не.

— Ясно!

Но на маршала, както личеше от изражението на лицето му, нищо не му беше ясно. Той бавно и замислено обиколи с поглед останалите петима — никой от тях не носеше униформа. Пиърс се втренчи в дребния кльощав човечец със свещенически одежди, високо изпъкнало чело, опитващо се да догони отдръпващата се линия на косата, и израз на постоянна боязлива напрегнатост. Човечецът зашава смутено под проницателния поглед и изпъкналата му адамова ябълка заподскача нагоре-надолу, като че ли преглъщаше завинаги заседнала в гърлото буца.

— Това е преподобният Тиодор Пийбоди — сухо го представи полковникът. — Той е със специално разрешение и изпълнява конкретна задача. — От гласа му стана ясно обаче, че преподобният не се радва на безграничното уважение на Клеърмонт. — Неговата братовчедка е лична секретарка на Президента. Преподобният Пийбоди е назначен за армейски свещеник на Върджиния Сити.

— За какъв е назначен? — Пиърс изгледа сега вече гърчещия се от притеснение свещеник, сетне прехвърли невярващите си очи върху Клеърмонт. — Той е луд! Дори сред пайутите ще оцелее някой друг ден в повече!

Езикът на Пийбоди облиза устните му и той възобнови номера с преглъщането.

— Ама… такова… пайутите нали убиват всеки бял човек, който им се изпречи пред очите?

— Не на място. За никъде не бързат.

Пиърс отново заоглежда компанията. До глътналия езика си пастор се беше разположил огромен шишкав мъж в костюм на крещящи карета. Челюстите му бяха пропорционални на телосложението, както впрочем широката усмивка и гръмкият му глас.

— Доктор Едуард Молиньо, на вашите услуга, господин маршал — представи се той.

— Предполагам, че и вие сте на път за Върджиния Сити. Доста ще се потрудите там, докторе — ще има да попълвате сума ти смъртни актове. За съжаление преобладаващото мнозинство съвсем не по естествени причини.

Молиньо ни най-малко не се смути:

— Свърталищата на произвола не са по моята част. Пред себе си виждате новоназначения главен лекар на Форт Хъмболт. Само че засега не са открили униформа, която да ми стане.

Пиърс кимна, преглътна няколко забележки, които несъмнено му бяха на езика, и отмести поглед. С нотка на раздразнение, промъкнало се в гласа му, Клеърмонт рече:

— Най-добре да ви спестя затрудненията с индивидуалния разпит. Не че съм длъжен да ви осведомя, нито имате право да задавате въпроси. Само от учтивост. — Невъзможно беше да се прецени дали упрекът бе умишлен, нито как бе приет.

Полковникът махна към мъжа, седнал от дясната му страна. Достолепен патриархален образ с развени бели коси, мустаци и брада, който би могъл да влезе в американския Сенат и да се разположи там, без някой изобщо да се озадачи от присъствието му. С изключение на брадата приликата му с Марк Твен бе направо стряскаща.

— Да ви представя губернатора на Невада господин Феърчайлд. — Пиърс наклони глава и прехвърли поглед върху младата жена вляво от Феърчайлд. Беше около двадесет и пет годишна, с бледо лице, смущаващо тъмни, сякаш опушени очи и — доколкото можеше да се види от широкополата сива филцова шапка, гладко опъната черна като нощта коса. Беше се сгушила в също тъй сиво палто — собственикът на хотел „Империал“ не смяташе, че печалбите му оправдават разноските по горивото за голямата печка в ъгъла на заведението.