Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Белю разсеяно козирува.

О’Брайън и Пиърс обърнаха гръб на бара. Пиърс напъха обявите „Търси се“ обратно в плика. И двамата мъже се заковаха на място — от далечния край на залата се разнесе сърдит крясък.

На масата за игра на карти някакъв мъж — много едър, облечен в кожени панталони и куртка, изглежда наследени от дядо му, разкрасен от огромна тъмнорижа брада — се беше изправил на крака и се надвесваше през масата. В дясната си ръка държеше нещо като топ, което си е кажи-речи точно описание на Пийсмейкър Колт, докато с лявата беше приковал ръката на седналия отсреща му мъж. Лицето на другия беше в сянка и не се виждаше добре, главно поради вдигнатата яка на кожуха и спуснатата ниско над очите широкопола шапка.

— Сега вече прекали, приятелю — изрева брадатият.

Пиърс отиде при тях и попита кротко:

— С кое е прекалил, Гарити?

Гарити завря колта си почти в носа на седналия.

— Много са му хлъзгави пръстите на тоя, господин маршал. Това копеле ми измъкна сто и двайсет долара за четвърт час.

Пиърс хвърли поглед през рамо, повече инстинктивно, отколкото от любопитство, защото в този миг вратата на бара се отвори и вътре влезе полковник Клеърмонт. Полковникът спря, за две секунди установи къде в момента се разиграва основното действие и без колебание се запъти натам — ролята на второстепенно действуващо лице или зрител не беше за него. Пиърс отново прехвърли вниманието си на Гарити.

— Да не би да е просто добър играч?

— Добър ли? — Гарити като че ли се усмихна, но зад цялата растителност по лицето му човек можеше по-скоро да предполага, отколкото да види някакво изражение. — Не е добър, а направо блестящ. Прекалено блестящ. Не забравяйте, господин маршал, че петдесет години играя само карти и нищо друго не правя.

Пиърс кимна.

— След всяка среща с теб на масата за покер чувствително обеднявах.

Гарити изви лявата китка на седналия, който безрезултатно правеше опити да се съпротивлява. Брадатият обаче беше в по-изгодна позиция. Той продължи да извива, докато всички карти се обърнаха и разкриха — все фигури, а най-отгоре — асо купа.

— Виждат ми се добри карти — заяви Пиърс.

— Не бих употребил думата „добър“ в случая — кимна Гарити към тестето. — Някъде по средата, господин маршал…

Пиърс взе остатъка нераздадени карти и ги разбърка, за да ги огледа добре. После обърна нагоре дясната си ръка — в нея държеше второ асо купа. Сложи го на масата с фигурата надолу, измъкна другото от ръката на непознатия и го постави редом. Гърбовете им бяха едни и същи.

— Еднакви тестета. Кой ги набави? — попита.

— Познайте — мрачно изръмжа Гарити. — Стар номер — обади се седналият. Гласът му беше тих, но като се има предвид неприятното положение, в което бе изпаднал, поразително спокоен. — Някой го е пъхнал вътре. Някой, който е знаел, че държа асото.

— Как се казвате?

— Дийкин. Джон Дийкин.

— Станете, Дийкин. — Мъжът стана, Пиърс заобиколи лениво масата и застана лице в лице с него. Очите им бяха на едно равнище. — Оръжие?

— Нямам.

— Вие ме учудвате. За човек като вас пистолетът е от първа необходимост — за самоотбрана.

— Мразя насилието.

— Имам чувството обаче, че въпреки това ще го изпитате на гърба си.

С дясната си ръка Пиърс повдигна пеша на овчия кожух на Дийкин, а с другата затършува из вътрешния джоб на подплатата. След секунда-две в лявата му ръка се появи, разперена като ветрило, интересна колекция от аса и фигурни карти.

— Виж ти! — промърмори О’Брайън. — Това се казва да не разкриваш всичките си карти.

Пиърс побутна парите, които се търкаляха пред Дийкин, към Гарити. Той обаче не посегна към тях.

— Парите не са всичко — отсече рязко.

— Знам — търпеливо каза Пиърс. — И сигурно си разбрал от думите ми, че картината ми е ясна. Но знаеш и какво е моето положение, Гарити. Измамата на карти не е федерално престъпление. Затова не мога да се меся. Но ако видя с очите си някаква саморазправа, като местен пазител на закона ще трябва да въдворя ред. Дай ми пистолета си.

— С удоволствие. — Зловещата нотка задоволство не убягна от ничий слух. Той подаде грамадния си пищов на Пиърс, изгледа кръвнишки Дийкин и му посочи с палец вратата. Дийкин не помръдна. Гарити заобиколи масата и повтори недвусмисления си жест. Дийкин едва забележимо врътна глава, но нямаше съмнение, че отказва да излезе. Гарити го шамароса през лицето с опакото на ръката си. — Вън!

— Казах вече — обади се Дийкин. — Мразя насилието.