Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Залегнете! — изкрещя Дийкин, освободи спирачката, отвори регулатора на парата докрай и се метна към товарния вагон. Клеърмонт вече се беше тръшнал по лице на пода на кабината, а Марика седеше в открития вагон и гледаше тъжно. Дийкин рискува да надникне над барикадата.

Пиърс, вече станал на крака, много бързаше да се прибере на завет във вагона, а О’Брайън с обезобразено от злоба лице тъкмо се прицелваше. От дулото блесна огън. За Дийкин изстрелът, металното изтракване и воят на рикошета прозвучаха едновременно. Почти инстинктивно сграбчи най-близкото парче дърво и без да се подлага на огъня на майора, замахна силно с ръка и го метна напред и нагоре.

О’Брайън нямаше цел, по която да стреля, но пък не му и трябваше. Рикоширащите в ограниченото метално пространство на локомотивната кабина куршуми можеха да се окажат не по-малко смъртоносни от пряко попадение. Той тъкмо натискаше повторно спусъка, когато лицето му промени израза си от яд на тревога — цепеницата, която се приближаваше към него с главоломна скорост, му се видя колкото цял дънер. Без да изпуска вентилатора, той се метна на една страна, но закъсня — ударът в рамото беше тъй силен, че цялото му тяло изтръпна от болка. Пистолетът полетя встрани. Без да знае, че О’Брайън е обезоръжен, Дийкин продължи да го замеря с дърва, като се навеждаше и изправяше с цялата бързина, на която бе способен. Майорът съумяваше с ловко извъртане настрани да избегне част от снарядите, други отблъскваше с ръка, но някои все пак го уцелиха. Той забърза да се оттегли назад, пълзейки непохватно, като сакат рак, докато с въздишка на облекчение успя да ги прислони в прикритието на задната площадка.

Дийкин се изправи в товарния вагон, погледна бързо, а после и по-спокойно към опашката на влака. Хоризонтът беше чист. Предната платформа и покривът на първия вагон бяха пусти. Обърна се към Марика.

— Боли ли ви някъде?

Тя предпазливо се разтри.

— Само мястото, което ми послужи за внезапно сядане.

Дийкин се усмихна и се обърна към Клеърмонт:

— А вас?

— Нищо освен нараненото достойнство.

Дийкин кимна, нагласи регулатора за пирата, взе пушката на Рафърти и отиде да пренареди барикадата.

В офицерския салон губернаторът и тримата му съзаклятници водеха втория си военен съвет. В атмосферата витаеше нещо като отчаяние, да не кажем направо пораженчество. Губернаторът държеше същата препълнена чаша — а може би беше друга, но пак препълнена. Изразът на лицето му, докато се взираше както и преди в запалената печка, бе притеснен и нещастен до крайност. О’Брайън и Пиърс — вторият тъкмо връщаше на мястото и гарафата с живителна течност — имаха вид на двама сурови и опитни воини, несвикнали да търпят пълно и при това светкавично поражение. Хенри, и той с чаша в ръка, се държеше на почтително разстояние. Неговото изражение бе по-погребално от всеки друг път, ако това изобщо беше възможно.

— Да имате други гениални хрумвания, губернаторе? — рязко попита Пиърс.

— Замисълът беше мой, а изпълнението — изцяло ваше. Да не съм аз виновен, че ви е надхитрил? Ех, да бях с двайсетина години по-млад…

— Да, ама не сте — сряза го О’Брайън. — Затова си затваряйте устата.

Хенри се обади неуверено:

— Имаме цял сандък с експлозиви. Ако им подхвърлим една пръчка…

— Ако нямаш по-умни предложения, и ти си затваряй устата. Влакът ни трябва и за връщане.

И четиримата потънаха в намусено мълчание, рязко нарушено от гарафата с уискито, която избухна и разпръсна напитката заедно с остри като бръснач парчета стъкло из цялото купе. Ясно се чу изстрел от пушка. Губернаторът вдигна ръка към бузата си и загледа с недоумение изцапаните си с кръв пръсти. Втори изстрел, и черната шапка на Пиърс полетя към противоположния край на салона. От недоумението на четиримата не остана и следа. Всички като един се хвърлиха по очи на пода и запълзяха пъргаво по коридора за към трапезарията. Още три куршума проехтяха в салона, но при третия в помещението вече нямаше хора.

Дийкин свали пушката от барикадата, стана, улови Марика за ръката и я поведе към кабината на локомотива. Отвъртя още малко регулатора за парата, вдигна мъртвия Рафърти, отнесе го в товарния вагон при дървата, покри го с парче брезент и пак се върна.

— По-добре да застана на стража — обади се Клеърмонт.

— Няма нужда. Тази нощ повече няма да ни безпокоят. — Той се вгледа внимателно в полковника. — Значи, само достойнството ви е пострадало, така ли? — Повдигна лявата ръка на Клеърмонт и погледна дланта му, от която се стичаше кръв. — Ако обичате, госпожице, почистете раната със сняг и я превържете с парче от чаршафа.