Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Бялата Ръка се извъртя на седлото и махна нетърпеливо, настойчиво на своите ездачи. Пайутите пришпориха конете.

И Дийкин забеляза първите признаци на зазоряването, когато се изправи от клекналото си положение пред горящата пещ. Погледна стрелката на уреда, кимна доволно и затвори вратата. Клеърмонт и Марика, и двамата пребледнели, явно крайно изтощени, седяха на двете единствени сгъваеми столчета в кабината. Дийкин не се чувствуваше по-добре, но не можеше да си позволи да бъде изморен. С цел да не заспи и да прави нещо, продължи разказа си откъдето беше спрял:

— Да. Конските вагони. Наложи се да ги откъсна от влака. При входа на Прохода на сломените сърца ще се опитат да ни пресрещнат и нападнат индианци, най-вероятно пайути. Познавам добре този проход. Ще бъдат принудени да оставят конете си поне на една миля от него и не искам да имат под ръка други коне.

— Да ни нападнат? Защо ще ни нападат? — Клеърмонт беше в пълно недоумение. — Аз пък мислех, че индианците са се съюзили с онези ренегати зад нас.

— Така е. Но са с впечатлението, че опитът да бъдат откачени вагоните с войниците е бил неуспешен, а за тях е много важно войниците да бъдат унищожени. Трябваше по някакъв начин да измъкна индианците от форта — иначе няма да можем да проникнем вътре.

— Казахте, че са с впечатлението… — бавно започна Клеърмонт.

— Спомнете си липсващия телеграф. Липсваше, защото аз го скрих. В сеното на първия конски вагон. Когато спряхме снощи и аз поддържах огъня в тази проклета пещ, намерих време да го включа. Те ме взеха за О’Брайън.

Полковникът дълго го гледа.

— Голяма дейност сте развили, господин Дийкин.

— Не си губих времето — съгласи се Дийкин.

— Но защо, защо, защо? — разпери безпомощно ръце Марика. — Защо трябва да се превзема форта заради няколко сандъка с пушки? Защо им е на пайутите да нападат влака? Защо всички тези убийства, защо избиха войниците? Защо чичо, О’Брайън и Пиърс рискуват живота си, погубват кариерите си…

— Ковчезите не пътуват празни за Форт Хъмболт и поради същата причина няма да се връщат празни.

— Но нали казахте, че няма холера… — започна Клеърмонт.

— Холера няма. Но има нещо друго, по-различно, за което много мъже ще рискуват живота, честта и душите си. Чували ли сте някога за Маки, Феър, О’Брайън — няма нищо общо с нашия приятел отзад — и Флъд?

Клеърмонт погледна превръзката на ръката си, през която бавно се процеждаше кръв.

— Звучат ми познато.

— Това са четиримата, които разкриха голямата златна жила в Комсток в началото на тази година. Със сигурност знаем, че вече е извлечено злато за над десет милиона долара. Има един-единствен начин, по който металът може да бъде превозен на изток — по тази железница. А освен това да не забравяме редовната пратка злато от калифорнийските мини. И двете пратки няма как да не минат през Форт Хъмболт. Според мен сега там се намира повече злато и сребро, отколкото във федералните хранилища.

— Добре, че вече съм седнал — въздъхна Клеърмонт, — няма опасност да падна.

— Това е истината. Както ви е известно, губернаторът на щата се уведомява всеки път, когато през негова територия трябва да мине едър товар скъпоценности, а негов дълг е да предупреди военните или цивилни власти, които да осигурят охрана. В случая обаче Феърчайлд не е предупредил никого. Вместо това е уведомил О’Брайън, майорът е предал съобщението на Пиърс, а той от своя страна е казал на Калун, който е наел услугите на пайутите срещу определено възнаграждение. Всичко е много, просто, както виждате.

— А златото е трябвало да бъде превозено обратно в ковчезите, така ли?

— А как иначе? Нима има по-сигурен, по-безопасен начин? Кой ще седне да отваря ковчези — особено ако в тях има умрели от холера? При нужда може и да бъдат погребани с военни почести… и изровени на другата нощ, разбира се.

Клеърмонт поклати глава. Борческият му дух го беше напуснал. Имаше вид на човек, обзет от крайно отчаяние.

— Някъде ни причакват убийци — пайути, един Господ знае колко на брой, зад нас се возят готови на всичко бандити, а Калун и ренегатите му само нас чакат във форта…

— Не се тревожете — успокоително каза Дийкин. — Все ще измислим нещо.

Марика го изгледа с хладно преценяващи очи.

— Убедена съм, че ще измислим, господин Дийкин.

— Всъщност вече знам какво трябва да се прави.

Проходът на сломените сърца — безплодно и безводно дере, което бе разбило не само сърца, а и много глави, отвеждаше железопътните линии до малък разклон. Левият, или южен ръкав на дерето, граничеше с вертикална скала, а десният — с относително полегат склон, от който се стигаше до отдавна пресъхнало речно корито, щедро осеяно с грамадни, заоблени от едновремешните води камъни. Те предлагаха великолепен заслон — великолепен за хора, но напълно негоден за коне. Най-близкото що-годе подходящо прикритие бе гъста, макар и малка борова горичка на около миля разстояние, отвъд долината. Точно на това място Бялата Ръка махна на уморените си конници да спрат, което те и сториха с признателност.