Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

И той се загледа отново в релсите отпред. Влакът не пътуваше с повече от двайсет и пет километра в час, което беше максималната безопасна скорост при тази ограничена видимост. И без особен възторг се зае да подклажда огъня.

Клеърмонт се намръщи от болка, когато Марика започна да почиства раната.

— Като бяхме горе на покрива, споменахте, че във форта няма да ни очакват приятели — обърна се той към Дийкин.

— А, ще има и такива — но заключени в карцера. Фортът е превзет. От Сеп Калун — в това няма съмнение. Вероятно със съдействието на пайутите.

— На индианци? Че какво ще спечелят индианците — освен репресивни мерки?

— Ще спечелят много, при това репресивни мерки не ги очакват. Особено след като получат възнаграждението, което им караме с този влак.

— И какво възнаграждение?

— В снабдителния вагон. Причината, поради която е бил убит доктор Молиньо. И Пийбоди. Молиньо спомена, че ще отиде да огледа медицинските запаси — затова се е наложило незабавно да бъде премахнат.

— Наложило се е?

— На този влак няма никакви лекарства. Сандъците са пълни с муниции за пушки.

Клеърмонт гледаше как Марика довършва превързването на ръката му. След продължително мълчание отново зададе въпрос:

— Ясно. А преподобният?

— Преподобният ли? Съмнявам се дали Пийбоди изобщо някога е влизал в църква. През последните двайсет години беше отначало агент на Съюза на Севера, а сетне и федерален. От тях осем — мой партньор.

— Какво?! — бавно изрече Клеърмонт.

— Хванали са го, когато е отварял някой от ковчезите. Дето са предназначени за жертвите на холерната епидемия.

— Знам за какво са предназначени.

Гласът на полковника прозвуча раздразнено, но това вероятно се дължеше на пълното му объркване.

— Във Форт Хъмболт има толкова холера, колкото и мозък в главата ми. — Може би неоправдано, но гласът на Дийкин издаваше недоволство от самия себе си. — Ковчезите са пълни с винтовки-уинчестерки.

— Няма такива.

— Вече има.

— Защо тогава не съм чувал за тях?

— Малко хора са чували — извън фабриката. Производството им започна едва преди четири месеца и още не са се появили на пазара. Но четиристотин броя бяха откраднати от склада на фабриката. Сега вече знаем къде са.

— Аз самият не знам къде съм. Нищо вече не разбирам. Какво стана с конските вагони, господин Дийкин?

— Откачих ги.

— Това е ясно. Но защо?

Дийкин погледна уреда за пирата.

— Губим налягане.

Затова пък в относително безопасната трапезария, където Феърчайлд и останалите водеха военния си съвет, всички бяха под пара. Това бе странен съвет — липсваше всякакво оживление, или поне разговор. Повечето време губернаторът, О’Брайън и Пиърс седяха навъсени и мълчаливи, а бутилката уиски, която си бяха набавили отнякъде, бе безсилна да разсее потиснатото им настроение. Хенри, който не се нуждаеше от специален повод, за да изглежда мрачен, хвърляше дърва в горящата печка.

Губернаторът се размърда.

— Е? Толкова ли нищо не ви идва наум?

— Не! — рязко и едносрично отговори О’Брайън.

— Все някакъв отговор трябва да има. Хенри се изправи.

— Извинете, господин губернатор, но ние не се нуждаем от отговор.

— О, затваряй си устата — уморено го сряза О’Брайън.

Ала Хенри беше решил да каже, каквото си бе наумил, и отказа да си затваря устата.

— Отговор не ни трябва, защото не е зададен въпрос. Единственият, който може да се зададе, е следният: какво ще се случи, ако не се справим с него? Отговорът е прост. Той ще продължи напред, докато стигне Форт Хъмболт, където смята, че ще е на сигурно и безопасно място при своите приятели.

В очите на присъствуващите проблясна интерес, а след дълго мислене О’Брайън произнесе бавно:

— Господи, Хенри, ти май си прав. Само защото разбра, че превозваме оръжие за индианците, решихме, че знае всичко за нас, всичко, което сме замислили. Разбира се, че не! Откъде да го научи? Никой не знае! Не е възможно — само ние поддържахме връзката с форта. Друго, господа? Нощта е ледено студена и аз предлагам да оставим Дийкин да ни вози Вижда ми се доста умел в това отношение.

Широко охилен, губернаторът се пресегна за шишето. Сетне каза, предвкусвайки доволно:

— Бялата Ръка ще му направи едно топло посрещане, като пристигнем във форта.

В същото време Бялата Ръка беше твърде далеч от форта и с всяка измината минута увеличаваше това разстояние. Снегът продължаваше да вали, но не така гъст. Вятърът продължаваше да духа, но не така силно. Зад Бялата Ръка препускаха в тръс двайсет-трийсет омотани в топли дрехи конници. Движеха се покрай широка и криволичеща долина. Вождът обърна глава и хвърли поглед наляво и нагоре. Над планините на изток небето вече леко светлееше.