Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Това е краят на пътя — осведоми го полковникът. — Който вади меч, от меч умира. И теб това те чака. Джон Стантън Дийкин наистина е законът, Банлън. Той е таен агент на федералното правителство. Сигурно знаеш какво означава това.

Банлън явно знаеше, и то много добре. Лицето му на гризач придоби още по-обезсърчен вид. Дийкин се обърна към Рафърти:

— Стреляй в тялото, не в главата. Не ни трябват рикошети да се разхвърчат из кабината.

И той обърна гръб на компанията, прехвърли се в товарния вагон и се зае да премества дървата от десния ъгъл. Очите на Марика и Банлън не се откъсваха от него. Клеърмонт с изваден колт раздвояваше вниманието си между Дийкин и Банлън, а Рафърти, спазвайки безпрекословно получените наставления, не отделяше очи от машиниста.

Дийкин, привършил явно със задачата си, се изправи и отстъпи крачка встрани. Марика с класически жест вдигна ръка към устата си, а големите и опушеносиви очи станаха още по-тъмни на побелялото лице.

Клеърмонт се втренчи в двата сгушени униформени трупа.

— Оуклънд! Нюъл!

— Както казах вече — бесилото — обърна се Дийкин към Банлън. После рече на полковника: — Сега вече разбирате защо никъде не ги открихте в Рийз Сити. Те изобщо не са напускали влака.

— Сигурно са се натъкнали на нещо, което не е било за очите им.

— Каквото и да е било, то е станало в кабината на локомотива. Сигурно тук са убити — не е възможно да разнасяш двама мъртви офицери по гъмжаща от войници платформа. Но едва ли са забелязали нещо подозрително. Какво подозрително може да има в една локомотивна кабина? По-вероятно е да са чули някого — Банлън или друг — да обсъжда доста странни неща и са се качили да проверят какво става. Последната грешка в живота им.

— Хенри. Ето кой е бил този друг. Банлън сам ми рече, че той и Хенри изпратили огняря Джаксън в града, докато те…

— Докато те са нареждали дървата върху двамата убити. Това е причината, поради която се е наложило да умре и горкият Джаксън. Открил е труповете. — Дийкин се наведе и внимателно ги покри отново с няколко цепеници. — Според мен Банлън се е поуплашил, че дървата започват прекалено бързо да намаляват и Джаксън ще ги намери, затова е дал на нещастника да пие текила — с надеждата, че ще изпадне в безпаметно състояние, а той ще успее да се освободи от труповете, докато огнярят му хърка, та се къса. Но вместо това Джаксън е станал просто по-небрежен при разместването на дървата. Издърпал ги е и е открил офицерите. Наложило се е Банлън да го премахне. Вероятно с тежък гаечен ключ. Но не това го е убило.

— За Бога, господин полковник, не разбирам какво говори този луд човек! — Гласът на машиниста беше писклив, виещ — като на заклещен в ъгъла звяр.

Клеърмонт не му обърна внимание — то бе изцяло погълнато от Дийкин.

— Продължавайте.

— Когато Джаксън се е ударил в склона на клисурата, смъртта е настъпила мигновено. Но в тила му зееше дълбока рана, от която бе изтекло много кръв.

— А мъртвите не кървят.

— А мъртвите, както знаем, не кървят. Банлън е завързал за китката на Джаксън парцала за бърсане на прозореца, хвърлил го е през моста, оставил е следи по стъклата на кабината, за да покаже, че огнярят наистина е бил там, и след това ни разправи как е станало всичко.

— Нищо не можеш да докажеш! — изрече с прегракнал глас машинистът.

— Така е. Не мога да докажа също, че ти измисли повредата на контролния лост, за да има достатъчно време да се прережат телеграфните линии с Рийз Сити.

— Видях как Банлън регулираше клапана за парата в Рийз Сити… — бавно произнесе Клеърмонт.

— Вероятно е отпускал болта вместо да го затяга. Не мога да докажа също така, че прекалено рано спря влака, за да зарежда с гориво, та да даде възможност да се постави експлозив при свръзката на първия войнишки вагон, изчислен да избухне близо до върха на най-стръмното изкачване в планините. Сега вече лесно можем да се досетим защо никой не скочи, нито някой се опита да спре вагоните. Когато ги вдигнем от урвата, отсега мога да ви гарантирам, че вратите ще се окажат заключени от външната страна, а спирачът убит.

— Нарочно? — прошепна Марика. — Всички онези хора са били убити?

Четири изстрела проехтяха един след друг, последвани незабавно от свистящи рикошети, докато куршумите се удряха в желязната конструкция на кабината, след което се изгубиха в мрака и снега. Колкото и да беше невероятно, нито един рикошет не попадна във вътрешността на кабината.