Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Не е необходимо да ме прегръщате — хладно го сряза момичето.

— Това е поради романтичната обстановка — рече той. — Много съм податлив на такива неща.

— Нима? — Гласът и не отстъпваше по студ на нощта.

— Просто не искам да паднете. Тя потъна в обидено мълчание.

— Тук са — прошепна полковникът. Дийкин кимна. О’Брайън, Пиърс и Хенри, и тримата с пистолети в ръце, застинаха в моментна нерешителност насред трапезарията.

— Щом като Хенри е чул крясък и Дийкин наистина се е бил с Карлос, може и двамата да са паднали от влака и…

Доколкото губернаторът беше в състояние да тича, той, може да се каже, се втурна в трапезарията. На втория метър се беше вече запъхтял.

— Племенницата ми! Изчезнала е!

Кратко, объркано мълчание, от което пръв се окопити О’Брайън:

— Хенри, иди виж дали полковник Клеърмонт… — Не, аз сам ще проверя.

Дийкин и Клеърмонт се спогледаха, след което Дийкин се доближи с пълзене до ръба на вагона — тъкмо навреме, за да види как О’Брайън прекосява площадката между първия и втория вагон. Майорът, както забеляза Дийкин, бе забравил елементарната учтивост и не бе прибрал пистолета в кобура, преди да се яви пред по-висш офицер. Дийкин допълзя обратно до вентилатора и разсеяно прегърна с ръка момичето през раменете. Ако тя имаше възражения, не ги изрази гласно.

— Да не сте влезли в спор с Карлос? — попита Клеърмонт.

— В известен смисъл. На покрива на снабдителния вагон. Той падна.

— Карлос? Падна? Този мил жизнерадостен човек? — Способността на Марика да поема нови количества все по-нерадостни вести почти се бе изчерпала. Но… той може да е наранен. Може да лежи някъде край релсите и да замръзва в този нечовешки студ.

— Че е наранен, в това не се съмнявам. Но не лежи край релсите и нищо не усеща. Тогава тъкмо минавахме над един мост и падането му към дъното на пропастта продължи доста време.

— Вие сте го убили! — Дийкин едва долови изречените с пресипнал глас думи. Та това си е чисто убийство!

— Всеки мъж има нужда от хоби. Той стисна по-здраво раменете й. — Или предпочитате аз да лежа сега долу на дъното на урвата? Защото за малко щеше да стане точно това.

Тя помълча, сетне прошепна:

— Извинете. Говоря глупости.

— Да — потвърди Клеърмонт без капка кавалерско чувство. — Е, господин Дийкин, сега какво ще правим?

— Ще превземем локомотива.

— Там ще бъдем ли в безопасност?

— Ще бъдем, стига да се отървем от нашия приятел Банлън.

Клеърмонт го изгледа недоумяващо.

— Да, господин полковник, за съжаление е точно така. Банлън.

— Не мога да повярвам.

— Сенките на тримата мъже, убити от него, не биха изразили съмнение.

— Трима?!

— Знам го със сигурност.

Клеърмонт сравнително бързо се нагоди към променилата се обстановка.

— Значи е въоръжен? — попита спокойно.

— Не знам, но е възможно. Във всеки случай Рафърти има пушка. И Банлън ще я използува — след като бутне момчето от влака.

— Ами ако ни чуе, като приближаваме? Може да не ви допусне до локомотива.

— Живеем в несигурен свят, господин полковник.

— Може да заемем позиция някъде из влака — в коридор, пред врата… Аз имам пистолет.

— Безнадеждна работа. Те са отчаяни хора, а и при цялото ми уважение към вас, господин полковник, едва да сте равностоен противник на Пиърс или О’Брайън. Дори и да успеете да ги задържите, пукотевицата ще предупреди Банлън. Никой няма да може да се добере до кабината на локомотива и той ще отпраши право във Форт Хъмболт, без да спре по пътя.

— Е, и? Там ще сме сред приятели.

— Боя се, че съвсем не е така.

Дийкин вдигна предупредително пръст и надникна предпазливо над задния край на вагона — О’Брайън тъкмо минаваше от втория вагон в първия. Долепи отново ухо до вентилатора. От гласа на майора личеше, че обичайната му невъзмутима приветливост окончателно го е напуснала.

— И полковникът го няма! Хенри, стой тук и внимавай никой да не мине покрай теб — и в двете посоки. Стреляй на месо. Нейтън, губернаторе — започваме да претърсваме отзад напред и няма да пропуснем нито инч от този проклет влак!

Дийкин започна да маха с ръка към локомотива, но Клеърмонт, застанал на колене, се беше втренчил учудено в опашката на влака.

— Конските вагони! Няма ги!

— По-късно ще ви обясня! Да тръгваме!

Като внимаваха да не вдигат никакъв шум, тримата бавно и предпазливо запълзяха покрай централните вентилатори на първия вагон. Щом стигнаха ръба, Дийкин се спусна на платформата и надникна през прозорчето на вратата. В другия край ясно се виждаше Хенри, заел стратегическа позиция с гръб, опрян в стената на трапезарията, откъдето неспирно шаващите му очи можеха да следят едновременно двата края на вагона. Във всяка ръка стискаше по един неприятно целенасочен огромен колт.