Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Не се наложи дълго да чака. Дочу се яростно удряне с юмрук по вратата и гласът на стюарда, който напълно отговаряше на душевното му състояние:

— За бога, господин майор, елате веднага! Няма ги, няма ги!

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — Гласът на О’Брайън беше определено раздразнен — глас на внезапно разбуден от сладък сън. — Говори като хората, човече!

— Ами няма ги, господин майор! Двата конски вагона — вече не са там!

— Какво?! Ти си пиян!

— Де да бях. Няма ги, казвам ви. А сандъците с муниция и експлозиви са разбити. Също и ковчезите. И Карлос го няма. И Дийкин. И от двамата ни следа. Чух писък, господин майор…

Дийкин не остана да изслуша продължението. Бързо прекоси втория вагон, после трапезарията, спря до купето на Марика, натисна дръжката на вратата, която се оказа заключена, извади ключове, отключи и влезе, като затвори след себе си. На нощната масичка до момичето гореше със силно намален фитил газена лампа. Дийкин отиде при нея, засили пламъка, сложи ръка на покритото с одеяло рамо на спящата Марика и леко го разтърси. Тя се размърда, обърна се, отвори очи, после ги ококори, след което отвори и уста. Огромна ръка се спусна отгоре и.

— Недейте! Ако извикате, ще умрете. — Очите и се разтвориха още по-широко и Дийкин поклати глава, като се опитваше да си придаде окуражаващ вид, което не беше никак лесно в такъв момент. — Не от моята ръка, госпожице. — Той посочи с палец вратата. — Приятелите ви. Преследват ме. Ако ме намерят, ще ме убият. Бихте ли ме скрили?

Той свали ръка от устата и. Въпреки забързано пулсиращата вена на шията и Марика вече не беше изплашена, но очите и продължаваха да са нащрек. Устните и замърдаха, но от тях не излезе звук. Накрая успя да каже:

— Защо да го правя?

— Ако спасите моя живот, аз ще спася вашия.

Тя го изгледа почти безразлично — не толкова безстрастно, колкото с неразбиране, — след което бавно поклати отрицателно глава. Дийкин обърна колана си наопаки, отвори тайно отделение в него, извади картичка и я подаде на момичето. Тя я прочете, отначало с недоумение; очите и отново се уголемиха, после кимна и го изгледа със съвсем различно чувство. Откъм коридора долетяха гласове. Марика се плъзна от леглото си, махна припряно с ръка на Дийкин и той легна до стената, плътно притиснат до нея, завит през глава. Марика бързо изгася лампата и тъкмо да легне, когато на вратата се почука. Тя не отговори, а се зае да прикрие Дийкин колкото се може по-добре с постелките на леглото. Отново се почука, този път по-настойчиво.

Марика се подпря на лакът и попита сънено:

— Кой е?

— Майор О’Брайън, госпожице.

— Влезте, вратата е отключена. — Майорът отвори и застана на прага, но не понечи да влезе по-навътре.

Марика попита възмутено:

— Как си позволявате да ме безпокоите в такъв късен час, господин майор?

О’Брайън се заоправдава:

— Затворникът Дийкин е избягал, госпожице Феърчайлд.

— Избягал? Не ставайте смешен. Къде може да избяга човек в тази пустош?

— Точно там е работата, госпожице. Няма къде да избяга. Затова смятаме, че е все още във влака.

Марика го изгледа хладно, с неверие в очите:

— И решихте, че може би…

— Не, не! — побърза да я увери и успокои майорът. — Просто може да се е промъкнал тук, докато сте спали.

— Уверявам ви, че не се е скрил под моето легло — язвително каза Марика.

— Виждам, госпожице. Моля да ме извините.

О’Брайън побърза да изчезне, а щом стъпките му заглъхнаха, Дийкин се измъкна изпод завивките.

— Е, госпожице — рече с възхита в гласа. — Добре го изиграхте. При това нито веднъж не излъгахте. Никога не бих повярвал…

— Станете. Целият сте в сняг и аз замръзвам.

— Не, вие ще станете, ще се облечете и ще доведете тук полковник Клеърмонт.

— Да се облека! Докато вие… вие сте тук…

Дийкин метна уморена ръка през очите си.

— Мило момиче… искам да кажа… драга госпожице. Имам си други, далеч по-неприятни грижи. Видяхте визитната ми картичка. Никой не бива да ви забележи, когато разговаряте с него. Не бива да видят, като го водите насам, и не му казвайте, че съм тук.

Марика го изгледа замислено, но не продължи да спори. Нещо в лицето му сложи край на всякакви спорове. Облече се набързо, излезе и само след две минути се върна, следвана от озадачения, както можеше да се очаква, полковник Клеърмонт.

Докато Марика затваряше вратата, Дийкин отметна завивките от лицето си и свали крака на пода.

— Дийкин! Дийкин! — Клеърмонт не вярваше на очите си. — Какво, за Бога…