Елена Павлова - Раят на рокендрола

Дом тъкмо вадеше другата си бутилка за спешни случаи, когато шерифът влезе, подрънквайки с ефектните си шпори.

— Драсти, Бърч — рече със заваления си акцент. — Къде са двете пилета от кадилака?

— При Джанис вече, предполагам — Доминик сви рамене. — Колата е за боклука. Но и без друго няма да им трябва повече.

— Сигурен ли си?

— Да бе, ще я разчешитя за части. Кърт Сладкиша има нужда от…

— Не за колата! — Изръмжа Отис. — За двамцата. Щото ако сте ги пуснали да драснат през хълмовете…

— Никога не съм те обичал как пееш — Доминик го посочи с кокалестия си показалец — обаче като шериф направо си те мразя. Като толкова нямате доверие на Рон, очистете го направо, не му кълцайте пръстите един по един. Още два и вече няма да става за бензиностанцията. Не си ли се сетил, че може да си обича ръчиците?

— Пиян си! — Изсумтя нафуканият му събеседник.

— Да, като талпа. Ама бог говори с устите на пияните. Та значи, или направо стреляш по Рон, или си дигаш задника и се смъкваш в бара, а ако ония не са там или не са ги сгащили наоколо, тогава идваш тук и ми показваш тия цайси и зъбите си под тях. Ясно?

— Ама…

— Освен това — този път Дом се изправи заплашително (земята леко му се клатеше под краката) — аз не съм някоя забърсана от Орегон отрепка. И следващия път като решиш да ми приказваш глупости, може да не съм чак толкова пиян. Или пък да съм още по-святкан, да взема един раздвижен ключ и да проверя какво се случва на преродените певци като теб и мен като им размажат главата и ще ли им хареса. Сега се махай.

Отис мрачно посега към пистолета си, явно размисли, обърна се и излезе.

Дом извади бутилката от шкафчето, отви капачката и отпи.

— Как само го изгони! — Възкликна Рони.

— Какво искаш, да стоя и да му мигам? Позволяват си какво ли не, само защото са били известни навремето.

— Ти също.

— Да, ама аз не си виря носа, а ти щадя пръстите. Не ми беше лесно, щото щях да пукна до оня кадилак, докато ти им разправяше да вземат твоята кола, но всички сме в кюпа. И понеже предусещам, че ще питаш, веднага ще ти отговоря — колата е за автоморгата. Ама нямаме такава. Значи ще се помъчим да я оправим.

Рон се засмя и му взе бутилката.

Следобеда двамата прибраха кадилака в празния гараж зад бензиностанцията. Вечерта бяха на купон.

Сънуваше — и знаеше, че сънува. Онзи концерт, онзи рожден ден… Кармен.

Отново беше в гримьорната. Седеше пред огледалото и съзерцаваше умореното си, мокро от пот лице. Беше изтощен до смърт — и същевременно екзалтиран от мисълта, че най-сетне ще види една Кармен. Да, знаеше, че тя няма да бъде жената, за която мечтаеше, но все пак… Кармен. А тя се бавеше! Дом раздразнено изръмжа:

— И, Редж, намери ми бира, за бога!

В този миг на вратата се почука.

— Да? — Провикна се той нетърпеливо.

Кармен влезе в стаята.

Той се надигна да я посрещне и застина насред крачката. Не беше очаквал своята Кармен, но това… това… това безцветно, не просто грозно, а някак никакво момиче…

— Аз… — заекна тя.

— Ти трябва да си дамата, на която пратих пропуските! — Той бързо се овладя, засмя се сякаш точно за нея бе копнял и й подаде ръка — Приятно ми е!

Усещаше силната миризма на пот, която го обгръщаше — кисела и сладникава едновременно и видя, как коленете на малката буквално омекват. Дом Бърч, покорителят на всички женски сърца… Тя все пак успя да се вземе в ръце, за негово огромно облегчение.

— Радвам се да се запознаем! — Той широко й се усмихна — Това твоят приятел ли е?

— Казва се Томас… Ние… Ами, свирим заедно в Академията… — смутолеви Кармен.

— Сядайте! — Махна към столовете — Полека, защото малко се разпадат, но… Добре дошли! Бира, предполагам, няма да искате… Хм, мога да ви черпя с портокалов сок например!

Томас кимна. Редж Ролинг стана да налее две чаши. Добрият Редж.

— Както разбирам, ти си ми запалена почитателка? — Дом се взря в лицето на Кармен.

Почувствала неудобство, тя сведе поглед. Замисли се за нещо свое. Той предположи, че тя си представя какво разочарование изпитва певецът, който е очаквал КАРМЕН, а получава някаква безцветна идиотка, която…

— Всъщност, не чак толкова отдавна! — сети се да отговори на въпроса Кармен и набързо разказа за Стейси и касетката.

— Музикална академия? — Доминик вдигна вежди — На какво свириш?

— Пиано!

— О! Винаги съм обожавал този инструмент… — Неясно защо, бе събудила любопитството му все пак. Продължи. — Струва ми се, че в клавишите има някаква специална магия… Слушай, защо не ми посвириш? Само секунда да си взема душ и да се преоблека, след това можем да се върнем в залата и…