Елена Павлова - Раят на рокендрола

— Добре де, добре. Сладурана да е тогава.

— Става.

— Кога започваш? — Върна се на темата Елвис.

— Утре?

— Мм, добре.

— Довечера има купон у Фреди — допълни Джанис. — Ще дойдеш, нали, сладкиш?

Дом гаврътна бирата без особено желание и се надигна. Чувстваше пръстите си мазни, сякаш вече се беше изцапал с грес.

Напусна „Рок и буги“ и тръгна да се скита из градчето. За миг се поколеба дали да не се отбие в „Би боп бюти“, но през витрината зърна стъкления поглед на смътно познат певец и се отдалечи.

Неусетно краката му го отведоха до „Сий ю лейтър“. Сали му махна и това реши въпроса.

— Настаниха ме на бензиностанцията — каза й от вратата. — А довечера имало купон.

— Има. — Съгласи се тя. — И значи ще работиш с Рони.

— Искаш ли да дойдеш с мен у Фреди?

— Защо не? — Тя сви рамене. — Само че трябва да намериш Ричи и да му кажеш да ти хвърли нещо твърдо. Иначе няма да ги понеса.

— Че кой те кара да понасяш тях? Нали ще си с мен?

— Защо си тук, Доминик?

— Защото пея добре — Той отметна глава и се разсмя. — И защото едно момиче свиреше на пиано.

— На пияно ли е свирила? — Сали също се разсмя. — Сигурно не е била добра.

— Напротив. Страхотна беше. И се казваше Кармен.

— Така ли?

— Подари ми своя касетка за рождения ми ден.

Сали изглежда очакваше някакво по-подробно обяснение, но Дом влезе в задната стаичка, измъкна бутилка водка от хладилника и я надигна. Пиеше жадно и адамовата му ябълка подскачаше. Първите няколко глътки изгориха гърлото му, но бързо престана да усеща острия вкус — просто ледена течност, която се хлъзгаше към вътрешностите му.

Сали го гледаше от вратата. Той откъсна бутилката — полупразна — от устните си, тръсна дългата си коса и дрезгаво запя:

— Джони и Франки се любеха лудо, но свада вдигнаха такава, че той й рече „Заминавам! Не ще се върна, квото ще да става!“…

— Я дай и аз да си дръпна едно! — Сали му взе бутилката и си смукна. — Как ме искаш довечера, каубой?

— Хубава — Доминик се разсмя. — Тогава Франки се разплака…

И тъй Доминик Бърч заживя като всички в Рокендрол Рай, Орегон: Между бутилката, смазката, бутилката, бутилката, бутилката, кревата, бутилката. И в промеждутъците нещо твърдо.

Държеше си една бутилка за спешни случаи, в шкафчето до аптечката. Сменяше я много редовно — горе-долу веднъж на два дни. Скоро щеше да му се наложи пак да я смени и мислено си напомни да не забрави.

Отвинти капачката, избърска смазката от гърлото с по-чистото крайче на един парцал и жадно отпи. С малко търпение и усърдие, светът щеше да добие приятна размазаност и празното хале да му се стори по-готинко. Дръпна си още веднъж. Изкиска се. Прибра с омазнените си пръсти висналите по челото си кичури, отметна глава и запя дрезгаво:

— Косите ти са бляскав водопад…

Стори му се, че трудно взима височините. Спомни си смътно, че някой му беше разправял (навремето… преди да тръгне — не на запад, а към Орегон) как Тото Котуньо за малко да си развали гласа от поркане, но се усетил навреме. Трябваше да вземе да го пита, когато жабаринът наминеше в Рая някой ден. Макар че сигурно има и Рокендрол Рай, Сицилия — или Корсика.

— Майната му на гласа! — Изсумтя и пак се изкиска. Тук не можеше да разчита на нищо. Нямаше да има кой да го открие и да му издаде песните — нови или стари — но за това пък водката беше много и евтина. Пък и парите с лопата да ги ринеш.

— Коошите ти шаа… — Поде отново, завалвайки нарочно думите.

В този момент в сервиза влезе Рони.

— Насвяткал ли си се, Дом? — Попита още от вратата.

— А, не. Трезв съм като… като… — Доминик поклати глава. — Абе, не съм. Не много.

— Можеш ли бързо да хвърлиш едно око?

— Помпата ли заяде?

— Не, имаш клиент.

Доминик с нежелание пъхна бутилката в шкафчето и се изправи.

На бензиностанцията беше паркирал прашен кадилак. Ударен отпред. Изпод капака на леки облачета струеше пара. Застаряващ плейбой с бирено коремче забързано взе да обяснява, как го били блъснали. Нагло. А от километри не можел да намери сервиз и… Още като зърна русото парче на предната седалка, Дом веднага престрои историята — как онзи е блъснал (нагло), докато мацето е работило в гащите му.

— Можеш ли да го оправиш? — Попита Рони.

— Кого? Мацето да не е момченце? — Изуми се Дом, докато вдигаше капака на кадилака. — Май мога. За няколко месеца…

— Сигурно в града има приличен хотел? — Попита застаряващият плейбой. — И бюро на „Херц“?