Ерик Сийгъл - Лекари

— Помня го полковника, как да не го помня — потвърди аптекарят с южняшка сърдечност. — Ама ако не е нахално, за какъв дявол са ви тия, дето останаха от семейството.

— Как така останаха от семейството? — попита Хершел колебливо.

— Ами всички знаят, че полковникът умря. Сигурно видяхте, че сме изписали името му върху паметната плоча на градския съвет редом с всички бели, дето загинаха. А пък Лорейн още преди години духна от тоя забутан град с някакъв измислен Дан от Атланта. Сега тук са само дъртата мис Бенет и малкият Линк.

— Бихте ли ми казали къде живеят?

— Ще прощавате, сър, ама къде може да живее негър, ако не в негърския квартал?

— Бихте ли ме упътили?

Аптекарят се изкикоти:

— Иди до края на главната улица, приятелче, а после върви по миризмата.

Кварталът представляваше просто редица разсъхнати дървени бараки, отличаващи се една от друга единствено по избледнялата си вече боя — едни кафяви, други зелени или червени. На някои имаше ламаринени пощенски кутии с надписани отгоре им имена. БЕНЕТ беше сравнително най-приличната.

Под любопитните погледи на пет-шест души, насядали пред околните къщи, Хершел и Хана потропаха на вратата. Отвори им едра негърка с опъната над слепоочията бяла коса.

— Какво обичате? — изгледа ги тя любопитно.

— Търсим дома на полковник Линкълн Бенет — отвърна Хершел тихо.

— А вие не знаете ли, че синът ми е мъртъв? — гласът ѝ̀ издаваше нестихнал гняв и тъга.

— Зная, госпожо. Бяхме заедно в Европа през ъъъ… последните му дни. Казвам се Хершел Ландсман, а това е съпругата ми Хана. Вашият син ме спаси, а след това заедно с лекарите се бори за живота на жена ми. Искахме да се запознаем със семейството му и да благодарим.

Елва Бенет се поколеба за миг и после ги покани:

— Ще влезете ли вътре?

Те кимнаха. Тя отвори мрежестата врата и ги въведе.

— Ще пиете ли чай с лед?

— С удоволствие — прие Хана, докато влизаше в дневната.

Полицата над камината беше заета от голяма снимка на Линк в пълна униформа. Изложени бяха и нашивките — дъбови листа, както и многобройните му медали. Мисис Бенет се върна с три чаши и всички насядаха, домакинята върху износен фотьойл, Хана и Хершел върху също толкова вехто канапе.

— Значи познавате моя Линкълн? — поде възрастната жена, вече дружелюбно усмихната.

— Най-прекрасният човек, когото съм срещал — отвърна Хершел убедено.

Мисис Бенет кимна:

— Ако не беше негър, щяха да го направят генерал с четири звезди, истина ви казвам.

Семейство Ландсман се съгласиха:

— Напълно уверен съм в това — заяви Хершел.

Настъпи неловко мълчание. Как да обясни целта на посещението си? Хершел подхвана предпазливо темата:

— Мисис Бенет, жена ми и аз преживяхме трагедия, каквато не бих могъл да опиша…

— Линк ми писа в някои от последните си писма — рече съчувствено мисис Бенет.

— Вашият син — продължи Хершел — беше като ангел небесен за нас. След всички години на унижения, които преживяхме, той се държа така мило. Отнесе се с нас като с хора. И въпреки това ние оживяхме, а той — не. Не мога да ви предам колко ни е болно.

Хершел все още не смееше да заговори по същество. Хана му се притече на помощ:

— Мислехме дали не можем да ви помогнем някак.

— Не разбирам, госпожо — учуди се мисис Бенет.

— Синът му… — подзе Хершел. — Линк все говореше за надеждите и мечтите си относно своя син. Искаме да се уверим, че мечтите му ще се сбъднат.

— Добре ли е той? — попита Хана. — Искам да кажа, той и майка му…

— Боя се, че Линк младши няма майка — в очите на мисис Бенет проблесна гневна искрица.

— Как така? — удиви се Хана.

— Това е дълга и тъжна история — подхвана възрастната жена с въздишка. — Те двамата хич не се погаждаха още преди да мобилизират Линк в чужбина. Всъщност точно по времето, когато той… беше убит в сражение, адвокатите дооформяха документите за развода им. Но веднага щом чу за това, тя оттегли молбата си за развод.

— Сигурно заради детето — предположи Хершел. — Трябва да се е разтревожила за него.

Елва Бенет заклати енергично глава в знак на несъгласие:

— Зарад десетте хиляди долара, мистър Ландсман. Такава е военната осигуровка за най-близките — десет хиляди долара. От тогаз започна да дохожда всяка седмица в Милсбърг чак от Атланта само за да се отбие в пощата и да провери пристигнал ли е чекът. А той, не ще и дума, идваше винаги навреме. Възмущението ѝ нарастваше:

— И представяте ли си, мистър Ландсман — продължи тя с треперещ глас, — през всички тия златотърсачески пътешествия тя ни веднъж не дойде да види сина си. Пък според американското правителство била най-близката роднина! Тая жена…