Ерик Сийгъл - Лекари

Хершел се повлече обратно към камиона. Докато се качваше, един войник му предложи шоколад, но той поклати отрицателно глава.

— Какво има, Liedchen 49 49 Миличък (нсм.). — Б.пр. ? — попита Хана разтревожено.

— Нищо, нищо — отвърна той, като направи героично усилие да прикрие отчаянието си.

Но, разбира се, Хершел се заблуждаваше. Подобно на Дахау по на юг Белзен се превръщаше от лагер на смъртта в спасителен лагер.

Храна и лекарства имаше в изобилие и скоро се сформираха различни благотворителни организации като Международно общество в помощ на евреите, или Организация за възстановяване и подготовка, учредени от разни международни институции, нагърбили се с внушителната задача да установяват самоличността на живи и мъртви. А и да се опитат да съберат разпръснатите семейства и да помогнат на бежанците да се приберат по „домовете си“ — макар че думата нямаше вече същия смисъл за тях. Кой имаше сили да се върне там, където „сънародниците му“ го бяха предавали толкова пъти на нацистите? Възможностите бяха само две — англоезичните държави или Палестина.

Хершел имаше брат, емигрирал в началото на тридесетте в щата Охайо, и това му даваше достатъчно основание да се кандидатира за САЩ. Най-голямата му мечта сега беше да принадлежи към щедрата нация, чиито ангели-спасители го бяха освободили. Веднага щом Американската лагерна комисия започна да заседава, Хершел и Хана подадоха официална молба да живеят в Америка.

Офицерът от комисията им зададе няколко формални въпроса, включително дали Хершел не е комунист. Той отвърна с чувство за хумор, което впечатли интервюиращия:

— Сър, възможно ли е според вас някогашният собственик на най-голямата фабрика за кожени изделия в Германия да е нещо друго освен капиталист?

И така на Хана и Хершел им оставаше единствено да чакат, докато издирят брат му и уредят спонсорство.

И те зачакаха.

Беше средата на лятото, когато от Кливлънд, щата Охайо, пристигна писмо от някой си Стивън Ланд. Авторът на писмото поясняваше, че е същият, с който „Херши“ бил израснал в Берлин. Само че вече не се казваше Щефан Ландсман. „Не исках да запазя нищо немско — обясняваше той. — Дори купих комплект грамофонни плочи, за да залича всякаква следа от акцент.“

По-нататък изразяваше голямата си радост, че брат му и снаха му са оцелели след варварския геноцид, но останалата част от писмото беше мрачна: „Доколкото, ни е известно, единствено вие от целия род сте се спасили от пещите. Карнелсонови, Шpигелови, както и братовчедите Винер, всички са били депортирани в Освиенцим.“

Най-тежки за Хершел и Хана бяха заключителните му думи: „Заедно с вас скърбя за малката Шарлоте. И макар че никой не може да заеме нейното място в сърцата ви, и двамата сте достатъчно млади, за да имате други деца. И това е благословия.“

Когато прочете тези думи, Хана зарида така безутешно, че Хершел не можа да я успокои. А и как ли би могъл, след като и той самият плачеше.

Бюрократичните усложнения се оказаха безконечни. Дойде есен и жителите на превърнатия вече в село лагер Берген-Белзен живееха в унило очакване, придружено понякога от изблици на нервно нетърпение. Всички чакаха с трепет да ги разпръснат като семена, които ще бъдат посети на нова земя и дай, Боже, да разцъфнат.

През декември селото наброяваше все още няколко хиляди жители, сред които бяха и Хершел и Хана Ландсман.

Беше Коледа за войниците, а бившите затворници евреи честваха празника Ханука, който отбелязваше освобождението на дедите им от тираничните сирийци през II век преди Христа.

Въпреки студа и неуютните жилища беше време да се празнува. Военните свещеници събраха група доброволци и направиха огромен свещник, чийто пламък с всяка нощ ставаше все по-силен, докато най-накрая осем светлини, възвестяващи новородената свобода, разпростряха сиянието си далеч над земята на бившите потисници. Имаше песни, танци и веселие.

— Какво има? Защо не пееш? — смъмри Хана съпруга си.

— Как да пея, че „Бог ни спаси“, след като Той ни обърна гръб? Американската армия ни спаси.

— А тях кой, мислиш, ги изпрати?

През зимата на 1946 година братът на Хершел пишеше редовно, а понякога пращаше снимки на американската си съпруга Рошел и двете си „сладки момченца“. Писмата му преливаха от оптимизъм: — Америка — страната на неограничените възможности. Той самият беше построил галантериен магазин в търговската част на Ейкрън. Търговията процъфтяла дотолкова, че открил филиал и в Кливлънд, и семейството се преместило да живее там.