Ерик Сийгъл - Лекари

— Страшно глупаво според мен.

— Ти май не разбираш, Лора. Важното е, че спечелихме двубоя — той въздъхна и добави: — Сега разбирам защо се казва Купата на злоупотребите. Не бих се изненадал, ако след дипломирането си Мак Уилкинсън помогне на Бенет да осъди Медицинския факултет за един милион долара.

— Защо, нали не е осакатен?

— Засега не е. Ако е късметлия, само след няколко месеца ще може да ходи без патерици.

Вечерта Барни посети Ландсман в стаята му в частното крило на болницата. Когато отвори вратата, видя с изненада двама мъже в бели престилки, явно новозавършили, които сочеха с показалка някакъв необикновен предмет върху болничния поднос на Бенет — същия макет на човешки мозък, какъвто Джеймс беше използвал на лекцията си.

Когато видя Барни, Бенет се обърна към посетителите си:

— Имате ли нещо против да спрем дотук, момчета? И моите полукълба вече пламнаха.

Двамата млади доктори кимнаха, а единият, накичен с папионка, рече:

— Довечера и двамата сме на нощно дежурство, Бен. Ако те осени вдъхновението, само помоли да ни извикат. Акo не, ще се видим утре сутрин. Чао!

Барни огледа стаята на Бенет. Почти във всеки ъгъл имаше разтворен учебник, тетрадка или някоя част от пластмасовия модел. На приятеля му явно не липсваше педагогическа помощ.

— Я гледай ти! Можеш да основеш частен медицински колеж, Бен. Тези сигурно няма да ти трябват — и той хвърли на леглото написаните под индиго копия на следобедните лекции. — Започвам да ти завиждам.

— Недей, Барн, мога да те уверя, че не си струваше цената.

— Боли ли те кракът?

— Не особено. Но ми е неприятно, че трябва да остана толкова дълго в болницата.

— Опасяваш се да не изостанеш с материала ли?

— Не, за Бога! Ако продължават така да ми помагат, до края на седмицата ще съм готов практикуващ лекар.

В този момент иззвъня телефонът. Барни вдигна.

— Добър вечер — поздрави глас на възрастен мъж. — Стаята на господин Бенет Ландсман ли е?

— Да, кой го търси, моля?

— Баща му от Кливлънд.

Барни подаде слушалката на Бенет. „Защо, дявол да го вземе, баща му говори с немски акцент?“

През април 1945 година ураган от пламъци погълна дървените бараки на концентрационния лагер Нордхаузен. Американските военномедицински власти решиха, че само пълната евакуация и унищожение на заразените постройки могат да спрат разрастващата се тифна епидемия.

Вечерта последните оцелели се качиха на военните камиони, които трябваше да ги откарат в един от съюзническите лагери за разселени.

Хана Ландсман се чувстваше достатъчно добре, за да може да пътува, но се наложи двама войници да ѝ помогнат да се качи в камиона. Хершел беше до нея.

В камиона се разнасяше гълчава от тревожни гласове. Макар да бяха съобщили на бегълците на родния им език, че отиват в заведение за възстановяване и лечение, те все още не вярваха. Колко пъти през изминалите години нацистките поробители им казваха, че ги водят в „трудов лагер“ или „болничен център“?

Единственото средство за общуване беше безсловесният език на страданието. Някои от поляците и немците говореха помежду си идиш. Но как биха могли да разговарят гръцките докери от еврейски произход с бившите виенски учители. Вариантът на идиш, който те знаеха, се наричаше ладино 47 47 Този, който в България се нарича шпаньолски. — Б.пр. — разновидност на испанския, на който са говорели предшествениците им, прогонени през 1492 г. от Испания и преселили се на изток. Няколко души, като Хершел, знаеха английски.

Щом конвоят спря на пътя, за да могат недохранените пътници да похапнат малко, Хершел приближи един младичък войник и го попита:

— Извинете, сър, къде точно отиваме?

— Не ви ли казаха, приятелю? — изненада се ефрейторът, който говореше с акцент на жител на Нова Англия. — Караме ви на едно място, където ще можете да отпочинете и да се съвземете, а хората там ще ви помогнат да откриете близките си. Мястото се нарича РЛ 48 48 Разселнически лагер. — Б.ир. лагер. Това значи…

— Зная какво означава, сър. Ще бъдете ли така добър да ми кажете къде се намира?

— Нашият лейтенант каза, че е в Берген-Белзен, сър.

След тези думи слабото тяло на Хершел се разтресе. Известията за ужасяващите размери на нацистките зверства там, за стотиците хиляди мъртви и осакатени бяха достигнали вече до всички. Не е ли това поредната жестока игра на съдбата? Да не би отново да са в ръцете на нация поробители?