Ерик Сийгъл - Лекари

След като с Хершел поддържаха вече постоянна връзка, Стив смяташе за свое задължение да предлага на брат си проповеди от рода на „В Америка можеш да станеш голям като мечтата си“, „Тук, ако работиш, таван са само небесата“.

Брат му в Европа не можеше да не си спомня надписите по концентрационните лагери: „Arbeit macht frei“ — трудът освобождава. Точно така, но в смисъл, че освобождава тялото от душата ти.

Когато се оплакваше на Хана, тя започваше да спори с него:

— Как може да не харесваш някого, когото не си виждал от двадесет години? И как можеш да казваш, че жена му е yenta 50 50 Клюкарка (евр.) — Н.нр. , а децата му разглезени, след като не ги познаваш?

— Хана, виждам ги съвсем ясно тук — и той посочи с пръст челото си. — Да говори каквото ще, но аз няма да въртя бизнес с малкия си брат Щефан.

— Искаш да кажеш Стив.

— За мен той винаги ще си остане Щефан — всезнайко, който от нищо не разбира.

— Бил е достатъчно умен да напусне Германия преди войната — възрази Хана и моментално съжали, че наруши шеговития тон на спора с този болен въпрос. — Извинявай, Херш, прекалих.

— Не, права си. Ако бяхме заминали с Щефан, нашата Шарлот щеше да е още жива. А и ние щяхме да сме живи.

— Но ние…

— Не — възрази той мрачно, — ние само дишаме! В свят, в който толкова много от братята ни са избити, не можем да се броим за живи.

Измина почти година от освобождението им преди да стъпят най-сетне на американска земя. Семейство Ланд бяха пристигнали чак от далечен Кливлънд, за да посрещнат кораба. И на пристанището сред тълпата хора — объркани, радостни и същевременно гузни, че са останали живи — не липсваха сълзи.

Стив и Рошел бяха намерили за семейство Ландсман малък, но уютен апартамент в покрайнините на Шейкър Хайтс, квартал, където се намираше собствената им „прекрасна къща с прекрасна градина“.

И въпреки нескритите си опасения Хершел започна работа при брат си. В крайна сметка нямаше избор. Но мечтаеше да стане самостоятелен и да обгради любимата си жена със същия разкош, с който Стив обграждаше Рошел.

На първо място обаче трябваше да разреши един нетърпящ отлагане въпрос. Чрез американската Асоциация на ветераните откри домашния адрес на покойния полковник Ейбрахъм Линкълн Бенет. Намираше се в Милсбърг, малко селце в Джорджия, на половин час път от Форт Гордън, където навремето бяха разквартирували полковника като кадрови офицер.

Искаше да се свърже със семейството по телефона, но се оказа, че те нямат такъв. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде лично дотам. И така, стегнаха с Хана малък куфар и през четвъртоюлските празници се от правиха на първата си американска одисея.

Пътуваха два дни. Късно следобед на първия ден Хершел потърси къде да преспят. Боядисаната в бяло дървена странноприемница „Дикси Бел“, непосредствено на юг от Ноксвил, щата Тенеси, имаше уютен вид и той спря колата на чакълестата алея, намести вратовръзката си и влезе да попита за стая.

Администраторът беше мазно любезен, ала неуслужлив:

— Съжалявам, сър, но заведението не приема такива като вас.

Хершел се смая:

— Такива като мен? Какво ще рече това? Аз съм човек. Имам пари в брой. Ето — вижте.

И той извади портфейла си.

Администраторът само се подсмихна и поклати глава:

— Не, сър, май не ви е ясен редът в този хотел. Строго се забранява приемът на черни и евреи.

— Не разбирам.

Хершел не можеше да повярва на ушите си.

— Какво не разбирате, сър, връзката между негрите и евреите ли? По тия места вярваме, че едните са черни отвън, а другите — отвътре. Хайде приятна ви вечер.

Хершел се върна при колата със свито сърце и разказа случилото се на Хана.

— Как въобще позна, че съм евреин? — питаше се той на глас.

— Хершел, любими, признай си, че произношението ти не е съвсем като на Джордж Вашингтон. А сега предлагам да потърсим място, където ще дадат на „такива като нас“ нещо за ядене, и после да опитаме да поспим в колата.

Пристигнаха в Милсбърг на сутринта. Селцето беше порутено и сънливо, с цвета на изпечена от лятното слънце глина. Хершел бе прекарал нощта неспокойно в паркираната зад един затворен вагон-ресторант кола, двоумейки се къде ще е по-добре да потърси указания за дома на Бенет — в полицията или в пощата.

Неизбледнелият страх от униформите, особено когато са придружени с револвер, го подтикна да избере пощата. За разлика от тази в Кливлънд, която се помещаваше в голямо каменно здание, тукашната поща представляваше схлупен придатък на селската аптека.