Ерик Сийгъл - Лекари

— Вие сте израилтяни, нали?

— Евреи сме, но не сме религиозни — отвърна Хершел.

— Но вярвате във Всемогъщия Бог?

Хана се намеси, преди Хершел да е признал агностицизма си:

— Да, да. Разбира се.

— Ще може ли Линк да ходи в баптистка църква?

— Сигурна съм, че ще намерим такава — увери я Хана.

Старата жена замълча отново, дълбоко умислена. После попита:

— Вие сте били поробени от фараона в Египет, нали?

— Да, преди много време.

— Дядо ми е бил роб по-наскоро. Мистър Линкълн беше нашият Мойсей. Мисля, че в това отношение имаме нещо общо с вас.

— Много добре знам какво значи да си преследван, мисис Бенет — допълни Хана.

Накрая Елва попита:

— Как предлагате да стане тая работа?

Хана отвърна колебливо:

— Можем да го вземем в Кливлънд. Ще живее с нас, като част от семейството. Ще ни бъде наместо… — гласът ѝ потрепери леко, — детенцето, което загубихме.

Мечтата на съпруга ѝ завладяваше все по-силно и самата нея.

Елва помисли още малко и рече:

— Не мога да преценя сама. Линк вече е голямо момче. Ще трябва сам да вземе решение.

— По кое време се прибира от училище? — сърцето на Хершел заби учестено.

— Зависи. Нявгаш остава до късно да играе на топка с другите деца. Много е кадърно момчето, на баща си се е метнало.

— Защо не идем да го видим? — предложи неуверено Хершел. — Колата ми е отвън. Ако нямате нищо против да дойдете и да покажете пътя…

— Божичко, че защо ви е кола? За миг ще стигнем до там. Негърското училище си е баш на мястото — усмихна се тя иронично, — оттатък железопътната линия.

Хершел го позна моментално.

Дори да не беше така висок за възрастта си, нито безспорно най-добрият сред играчите, които се боричкаха по прашното училищно игрище и се целеха в останалия без мрежа баскетболен кош, той пак щеше да познае сина на Линкълн Бенет. В погледа му имаше някакъв блясък, жар и динамизъм, които човек не можеше да сбърка.

— Ще го повикам — предложи Елва.

— Няма нужда, можем да почакаме — рече Хершел и добави на ум: „И да погледаме. Господи, момчето е красиво. Баща му би се гордял с него.“

След няколко минути играчите забелязаха непознатите: двойка бели, които ги наблюдаваха отстрани на игрището. Какви ли са? Някакви училищни инспектори? Защо и Елва е с тях? Да не би Линк да е направил някоя беля?

Спряха играта и Линк приближи баба си, като продължаваше да дриблира с топката, първо с едната, после с другата ръка, накрая зад гърба.

Когато баба му представи двойката като „приятели на татко ти от войната“, Линк спря да играе с топката и стана сериозен:

— Наистина ли го познавахте?

— Да, той все за теб говореше. Много се гордееше със сина си. Затова дойдохме да се запознаем.

Лицето на момчето се сгърчи, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Хайде всички да отидем да се почерпим със сладолед — предложи тактично Хана.

Останаха да чакат отвън, а Хершел влезе в една бакалница „за бели“ и се появи с четири шоколадови сладоледа на клечка. Поеха бавно към дома на Бенет, като предпазливо избягваха темата на предстоящия разговор.

Младият Линкълн хареса моментално Хершел, но характерът на отправената му покана го порази и уплаши:

— Значи да оставя баба? — попита той плахо.

— Можеш да си идваш за Коледа и за ваканциите — предложи Хершел и побърза да добави: — А ако не ти хареса, ще се върнеш у дома веднага.

— Съгласен ли си просто да опиташ за малко? — попита ласкаво Хана.

Притеснен и раздвоен, Линк погледна Елва. Тя се обърна към семейство Ландсман:

— Мисля, че това е въпрос, който трябва да обсъдим насаме с внука ми. Бихте ли ни оставили сами за известно време?

Хершел и Хана единодушно се съгласиха.

— Ако нямате нищо против, ще наминем пак утре сутринта — предложи Хана.

— Така май ще е най-добре. Искам да се помоля на Бога за отговор, а и двамата трябва да се вслушаме в сърцата си.

— Хершел, да не си се побъркал? Или може би забравяш, че вече не си богат? Накара хубавото момченце да замечтае за частни училища, за частни учители даже. Откъде ти дойде това на ума? Знаеш, че имаме bubkes в банката.

— Знам — отвърна той полугласно, — но толкова ми се иска да го направя, че съм готов да дам всичко…

— Скъпи, осъзнай се, ние нямаме нищо.

Извървяха две крачки, преди Хершел да отговори:

— Аз имам, Хана.

— Какво?

— Едно нещо ми е останало и бих го жертвал заради Линкълн Бенет — замълча и после рече: — Собственото ми достойнство.