Ерик Сийгъл - Лекари

Спазиха обещанието към баба му. Записаха Линк в библейско училище и всяка неделя го водеха в местната баптистка църква.

Хершел разговаряше с Линк дълго и откровено. Разказваше му за Берлин, за идването на Хитлер на власт, Нюрнбергските закони от 1935 година, отнели гражданските права на евреите, за огромното си съжаление, че не е заминал като брат си още след първите сигнали за това, какво предстои. Но с Хана се чувствали така удобно, така добре на пръв поглед приобщени, че и през ум не им минавало, че нацистите ще поискат да се отърват от тях точно.

И двамата с мъка говореха за лагерите, за жестокия „подбор“, който определял кои ще живеят и кои, не. Нацистите помилвали живота само на онези, които изглеждали достатъчно здрави за работа. След като разказаха как са загубили дъщеричката си, Линк цяла седмица сънува кошмари. Не можеше да проумее защо съществува омраза от такъв мащаб. Опитваше се да разбере нещастието им през призмата на внушената от баба му вяра:

— А може би такава е била Божията воля? — питаше той.

— Божията воля? Да избие целия ни род?

— Не — каза момченцето развълнувано; — да пожали вас двамата, за да се срещнем.

Хершел го изгледа, дълбоко трогнат:

— Да, дори аз бих повярвал в такъв Бог.

На свой ред Линк им разказваше за детството си. Спомняше си живо, как полковникът (както с гордост го наричаха) му четеше всяка вечер от Библията. Още преди баща му да замине на фронта, майка му рядко оставала вкъщи.

— Спомням си я само как се облича хубаво и заминава за някое „обществено мероприятие“ в Атланта. Всички живеехме в къщата на баба, а мама просто се обаждаше в централния магазин да им каже да ни предадат, че няма да се прибере.

— Линк, може да е било за добро — рече Хана съчувствено. — Получил си от баба си всичко, което може да ти даде майчината любов.

— О, не казвам, че ми е липсвала — отвърна Линк малко прибързано, като смело потисна вечно глождещото го чувство, че сам той е виновен за решението на майка му да ги напусне. — Няма значение, сега имам вас двамата.

И дари Хана с усмивка на обич.

Хершел и брат му чисто и просто не се разбираха. Рошел, пробивната във висшите кръгове съпруга на Стив, се срамуваше от акцента на роднините си и се стараеше да ги кани възможно по-рядко. Стив не зачиташе нито мнението, нито идеите на брат си. В най-добрия случай Хершел беше нещо като толериран служител. Но какво друго можеше да направи? Някога притежаваше процъфтяващ бизнес в Германия. Ала ботушът на Хитлер стъпка всичко.

И тогава, през 1951 година, Германската Федерална Република неочаквано възвърна всичко, което Третият райх грубо бе присвоил. Канцлерът Конрад Аденауер заяви, че правителството му ще изплати репарации на жертвите.

Свиканият за случая Реституционен съд постанови, че някогашният собственик на „Koningliche Ledergesellschaft“ може да си възвърне фабриките в Берлин, Франкфурт и Кьолн или да получи съответната компенсация.

Естествено, Хершел предпочете да не се връща в Германия, а да приеме паричното обезщетение.

Щом получи парите, той на часа отиде в службата на брат си и постави на бюрото му чек за двадесет хиляди долара.

— Благодаря ти, Стив, повече няма да бъда твои беден роднина.

С новия работен капитал Хершел финансира възродена „Роял Ледъркрофт“ първо в Кливлънд, после в Колумбия, после в Чикаго. За две години се превърна в единствения доставчик на детски обувки за търговската верига „Роб Макмахон“, притежаваща осемстотин магазина.

Младият Линк беше един истински любящ внук. Обаждаше се на Елва всяка събота и неделя (Хершел уреди да ѝ прекарат телефон) и ѝ гостуваше по Коледа, Великден и за две седмици всяко лято.

Но за разлика от отношенията с баба му, които си оставаха сърдечни и от двете страни, приятелите му — някогашните му приятели — сякаш го избягваха. Вече нито се обличаше, нито говореше като тях.

— Ник’ъв негър не си вече — изкрещя веднъж едно от момчетата.

И след второто си посещение Линк разбра, че единствената му връзка с Милсбърг си оставаше баба му. Но през следващата пролет и тя бе прекъсната. Повикаха Линк в директорския кабинет, където Хершел чакаше натъжен, за да му съобщи новината.

В началото Линк не плака, но после родителите му чуваха от спалнята му хлипания почти през цялата нощ. Единствената му молба беше Хершел да го придружи до Милсбърг за погребението. В църквата седна на първия ред и с наведена глава слушаше хвалебственото слово на пастора, което провъзгласяваше Елва Бенет за светица и съдържаше прикрита критика срещу внука ѝ.