Ерик Сийгъл - Лекари

Благодарение на дарбата си да печели приятели Барни имаше повече късмет от другите. Ланс му зае микроскоп с целия комплект предметни стъкла, така че можеше да съзерцава със зачервени очи прелестите на рака. Препаратите с карцинома, гледани с микроскоп, грееха като извезан от Божията ръка гоблен в алено.

А по микробиология му помагаше Сет Лазаръс, който не само познаваше материала, но и притежаваше таланта да го обяснява на другите. Единственият му недостатък беше, че говореше адски тихо и ако човек не седеше до него — дори в тесните стаички на общежитието, където се събираха учениците му, — имаше опасност да пропусне някой и друг бисер. Сет водеше записки на лекциите, а всички останали водеха записки от Сет. Понякога едва ли не го канонизираха, макар да притежаваше един странен навик: лягаше си винаги в девет вечерта и упорито, като Хорацио на моста, отказваше да престъпи дори с петнайсет минути принципа си.

— За Бога, Лазаръс — оплака се веднъж един отчаян студент, — не си малък вече. Мама няма да скрие десерта, ако бебчо не си е в креватчето точно в девет. Не можеш ли поне веднъж да рискуваш и да легнеш в десет?

Молбите не помогнаха, макар че Сет искрено се извини:

— Съжалявам — рече той с характерния си висок шепот. — Мисля, че е много важно да познаваме биологичните си ритми. Зная, че съм в най-добра форма съвсем рано сутрин, затова ставам в пет. Измореният мозък е като изтощена батерия. Съжалявам, момчета, но трябва да заредя акумулатора си. Лека нощ!

— Дали спи още с плюшеното си мече? — подигра се Люк Риджуей, след като Сет излезе от стаята.

— О, я стига, Риджуей — нареди Барни. — Трябва да сме му благодарни, че отделя време за тъпи копелета, като нас.

— Така си е — съгласи се Лора. — Ако аз бях умна като Лазар, щях да си лягам в осем даже — а и ти също.

— Стига лайнарщини, Кастелано — възрази Люк.

— Ей, дръж си езика — намеси се Барни. — Да не минаваме границата.

— Що не си гледаш работата, Ливингстън? Да не си ѝ адвокат, а?

— Вижте какво — започна Барни това, което по-късно щеше да определи като първия си опит за групова терапия, — трябва да ни е ясно, че всички сме на път да откачим. Понякога си мисля, че това е част от грандиозния им замисъл да ни закалят. Но така или иначе, Сет доказа колко е умен, като отиде да спи. Точно от това се нуждаем всички.

— Знаеш ли всички черепни нерви, Ливингстън? — дойде предизвикателство от дъното на стаята.

— Знам им имената.

— А окончанията и подразделенията им?

— Е… не наизуст — призна си Барни.

— Тогава ходи да спиш, а ние ще останем да учим.

Барни се надигна от мястото си:

— Е, няма нищо по-хубаво от учебна сбирка, от която да психясате напълно за предстоящото изпитание — подхвърли той весело. — Аз отивам да се поцеля малко в баскетболния кош и да се отпусна, но ако настояваш, Риджуей, мога да уцеля, първо твоята глава.

— О, Боже! — възкликна Люк, когато Барни излезе. — Този е безнадежден случай. Чудя се как изобщо са приели такъв боклук в института.

— Гръмни се, Риджуей! — изказа се Лора.

— Дявол да ви вземе, давайте да се измитаме, докато не сме се изпотрепали — предложи един от по-уравновесените.

Дори след баскетбола Барни не беше в състояние да учи и реши да направи нощен спринт. Беше топла пролетна нощ, долавяше се уханието на лято. Той прекоси авеню „Лонгуд“, стигна вътрешния двор на института и започна да прави обиколки по края на тревната площ.

Дворът тънеше в мрак и само тук-там под бледата светлина от една-две лаборатории се виждаше тревата. След като потича пет минути, Барни усети, че не е сам. Отначало само с крайчеца на окото си зърна фигура, която приближаваше откъм големите мраморни колони на сграда „А“. Да не би да е някоя спортна душа измежду преподавателите? Не, те поддържат форма с убийствени тенис двубои. В такъв безбожен час можеше да е само някой изнервен студент, като него или, подсказа внезапно параноята му, тайнственият убиец на кучета, тръгнал на лов за първата си човешка жертва.

Силуетът се приближаваше бързо и Барни също ускори темпото, твърдо убеден, че бяга, за да спаси живота си. Напразно, само след една обиколка другият бегач буквално му дишаше във врата.

— Здрасти, Барни — чу се шепот.

Той се обърна и видя… Грети Андерсън.

— Господи, Грети! — рече той запъхтяно. — Какво търсиш тук по това време?

— Каквото и ти вероятно. Знаех си, че напрежението ще е ужасно както никога. Много от колегите превъртат.