Ерик Сийгъл - Лекари

— Е де, не се стягай — възрази меко Ланс. — Само се опитвам да помогна.

— Как по-точно, Ланс? — попита язвително Барни.

— Ами имам червена, зелена и бяла помощ. Каква предпочиташ?

— Ти кой си? Да не си стар пласьор на дрога?

— Задръж топката, Ливингстън. Опитвам се просто да поддържам добросъседски отношения.

— О, Господи! — изфуча Барни и пое с тежка стъпка по коридора към стаята си. Седна на леглото, пое дълбоко въздух пет-шест пъти. И съжали, че не прие предложения му от Ланс фенобарбитал.

Събуди се рязко от вой на сирена и свистене на спирачки пред Вандербилт Хол. Надигна се в паника, взе панталоните си от пода, нахлузи ги, завърза набързо кецовете на бос крак и хукна навън. Докато препускаше надолу по стълбите, настигна един студент, когото познаваше само по физиономия.

— Какво става, по дяволите? — попита го той уплашено.

— Май загубихме колега — отвърна студентът, по-скоро заинтригуван, отколкото със съчувствие. — Сигурно на някое от момиченцата му е дошло твърде много.

— Коя е, за Бога?

Осведомителят му само сви рамене:

— Кой знае? Тъкмо слизам да разбера.

Барни профуча покрай него и се понесе стремглаво към главното фоайе. През отворената врата на Вандербилт Хол видя линейката, паркирана на тротоара. Отворените ѝ врати задръстваха входа на общежитието.

От двете му страни се бяха скупчили студенти, някои полуоблечени, други още по пижами, но всички с изражение (така поне се стори на Барни) надревни римляни пред гладиаторска арена, зажаднели за кръв.

Внезапно в подножието на стълбите откъм деканата се появиха двама мъже в бели престилки с носилка в ръце. Когато приближиха тълпата, първият носач изрева:

— Отдръпнете се! Направете място, дявол да го вземе!

Барни си проби път през тълпата, за да види носилката. Този, когото носеха, беше несъмнено мъртъв, а и неузнаваем, тъй като тялото беше покрито с одеяло. Барни се озова лице в лице с първия от носачите и препречи пътя му.

— Кой е умрял?

Мъжът само изрева:

— Разкарай се от пътя ми, хлапе! — и бутна Барни назад с рамо.

Някой докосна ръката му:

— Барни?

Беше Лора — бледа като призрак, но жива.

— О, Господи, Кастелано — отдъхна си той. — Колко се радвам, че те виждам!

Тя беше като зашеметена:

— Точно аз ли трябваше да намеря тялото? Няма да повярваш колко…

— Кой, кой е? — прекъсна я той нетърпеливо.

— Алисън Редмънд — отвърна Лора и със замаяно изражение продължи да описва преживяната драма:

— Прерязала си вените със скалпел. Цялата баня беше опръскана с кръв — тя залитна леко. — По дяволите, вие ми се свят. Трябва да седна.

Барни я обви с ръка през кръста и ѝ̀ помогна да седне на един стол в ъгъла на фоайето. И едва тогава вълните на шока започнаха да заливат и него. Някой, кого то лично познаваше, беше сложил край на живота си.

— Лора, имаш ли представа, защо го е направила?

— Не, по дяволите, и понятие си нямам. Знам само… — гласът ѝ секна. — Знам само, че лежеше в локва кръв на проклетия под.

Тя загуби напълно самообладание и се разрида така неудържимо, че изгуби способността си да говори.

— Извинете, мис Кастелано — рече познат глас. Така бяха погълнати от момента, че не забелязаха приближаването на декана Холмс.

— Лора е открила тялото, сър, сигурно разбирате… — обясни Барни.

— Разбира се — рече той, докато Лора се опитваше да се овладее. — Алисън беше блестяща студентка. Тя като че ли не споделяше много с другите момичета, но разбрах, че с вас, мис Кастелано, е била по-близка. Надявам се, че ще ни помогнете. Защо не отидем да пийнем нещо в бюфета?

Лора вдигна поглед към възрастния мъж. Лицето му изглеждаше странно безизразно. Може би това беше част от лекарската професия — да не показваш чувства дори когато ги изпитващ.

— Може ли да дойда и аз? — попита Барни. Знаеше, че на Лора ще ѝ̀ е необходима подкрепа.

— Разбира се, Ливингстън. Може би ще ни помогнете да хвърлим светлина върху трагичния инцидент.

Седяха в неосветения бюфет — полумракът подхождаше на печалния им разговор — и пиеха чай от автомата в пластмасови чаши. Някой от асистентите беше донесъл на Холмс издута папка с документите на Алисън Редмънд.

Той отпи глътка чай и започна разпита си:

— Лора, забелязвахте ли нещо необичайно в поведението на Алисън?

Лора сви рамене:

— Зная само, че вземаше учението много на сериозно. Беше изцяло отдадена на това.

— Интересува ме проявявала ли е патологични отклонения — промени на настроението, чудатости или нещо такова.