Ерик Сийгъл - Лекари

— Тя беше доблестна жена. Пожертва едничкия си син, който загина за милата ни родина и бе погребан в чужда земя. Отгледа и неговия единствен син, докато младежът не се отдели от паството. Скланяме глава в молитва за Елва, последната от рода Бенет, която ще бъде погребана тук в Милсбърг.

Линк беше смазан. През дългия път до дома Хершел се опита да го утеши:

— Сигурен съм, че не е искал да прозвучи така, както го прие ти, Линк. Той просто е един провинциален пастор…

— Много добре съзнаваше какво говори. Искаше да ме отлъчи — и го постигна.

Хершел въздъхна. Разбираше мъката на момчето. Но с какви думи да я смекчи?

Накрая самият Линк наруши мълчанието. Погледна Хершел и неочаквано го попита:

— Ще ме осиновите ли?

— Какво?

— Пасторът беше прав, семейство Бенет не съществува вече. Пък и, честно казано, така и не успях да опозная истински баща си. За мен полковникът е просто портрет от стената. Все още го боготворя, но е толкова далечен. Вината не е негова, но, честно казано, виждал съм го по-често в мислите си, отколкото на живо. Вие сте моето семейство от плът и кръв. Искам да нося вашето име — той замълча и после добави едва чуто: — Защото иначе и родът Ландсман ще остане без наследници.

Хершел успя да овладее чувствата си, докато намери отбивка, където да спре. И тогава се разплака неудържимо и прегърна сина си.

Барни прекара повече от два часа в болничната стая на Бенет в обсъждане на играта на „Келтикс“, майсторското пързаляне на „Бруинс“ и бъдещето на „Ред Сокс“.

Докато даваше своя принос за обичайния разговор на спортна тема, Барни се питаше: „Защо този човек, който е може би най-близкият ми приятел в института, никога не говори за семейството си? Единственото, което знам, е, че баща му произвежда обувки в Кливлънд. Какво, по дяволите, крие Бенет?“

Най-сетне, в единайсет и петнайсет, Барни не пропусна да забележи, че сестрите са му позволили да остане дълго след разрешения час. Той се надигна да си върви.

— Знам, че вие, аристократите, си имате частни учители, Ландсман — отбеляза Барни, — но на нас плебеите, ни се налага да ходим на училище, пак и в осем сутринта имам лабораторно. Да ти доставя ли нещо утре вечер?

— Само Мерилин Монро, ако можеш.

— Съжалявам, но с нея ходим сериозно. Нещо друго?

— Всъщност ще бъде чудесно, ако ми донесеш цивилни дрехи. Надявам се да се чупя оттук вдругиден.

Той се пресегна към нощното шкафче, взе оттам връзка ключове и ги подхвърли на Барни.

— Нямаш проблеми, Ландсман — отвърна Барни и се запъти към вратата.

— Поздрави Кастелано и другите — извика Бенет след него.

Докато се качваше в отпуснатия му от Ланс за вечерта бял корвет, Барни внезапно се почувства грохнал. Адски му се спеше. В крайна сметка утре отново го чакаше суровата действителност на института.

А може би недействителност?

Повечето студенти завършиха първи курс живи.

Но институтът по медицина предлага може би най-убедителното доказателство в подкрепа на теорията на Чарлс Дарвин за естествения отбор. Тук в най-жестокия му вариант се наблюдава оцеляването на най-годните. Не на най-умните, както бихме очаквали, а на най-годните да се справят с нечовешкото напрежение, с натиска не само над интелекта, но и над психиката.

Това стана ясно след първото самоубийство сред бъдещите медици. Показателно беше, че деканът Холмс назова трагедията с определителното прилагателно „първа“, което подсказа, че той несъмнено очаква да последват нови.

Професор Франсис Джеймс ги бе превел нагоре по нервната система, както Вергилий — Данте в пътешествието му към Рая. Първо гръбначният мозък, който изпраща командите за основните ни движения нагоре към мозъчния ствол, приемащ повечето сетивни сигнали. След това малкият мозък — вътрешният жироскоп, благодарение на който пазят равновесие въжеиграчът и балерината и който всъщност дирижиращ оркестъра на цялото тяло в съвършена симфония.

И накрая, тези величави полукълба на главния мозък — ковчежетата, в които е цялото съкровище на жизнения ни опит. Богатството от уроци, натрупани различните преживявания: чрез болка и удоволствие, хранене и пиене, чрез битки и полети, секс и уриниране — и не на последно място, чрез „Ню Йорк Таймс“.

До сесията оставаше толкова, колкото е разстоянието между нервните клетки. Едно мигване с окото — за което жадуващите за сън нямаха време — и настъпваше часът за проверка върху целия материал. Човешкото тяло в неговата цялост — микроскопична, микроскопична и невидима. (Не бива да забравяме, че съществуват множество вируси, все още неуловими с микроскоп.)