Ерик Сийгъл - Лекари

— Доктор Холмс, когато казах изцяло отдадена, имах предвид това като патологично отклонение. Беше вманиачена в работата си.

— Аъ вманиачена — кимна Холмс, очевидно удовлетворен от една терминология, наподобяваща, макар и смътно, медицинската.

— Ако разрешите да допълня — намеси се учтиво Барни, — тя беше невероятно амбициозна. Не че и ние не сме, но тя беше като нажежен до бяло локомотив, готов всеки момент да избухне.

Барни замълча, за да види дали деканът е оценил приноса му.

— Бихте ли се уточнили, Ливингстън?

— Ами по анатомия например започнахме на една маса. Но щом разбра, че Сет Лазаръс реже по-добре, веднага притисна Лубар да я премести при Сет. Имаше натрапчивата идея, че трябва да е най-добрата. Предположението ми е, че си е поставила твърде висока цел и когато е разбрала, че не е Номер едно, не е могла да го понесе.

Деканът запази мълчание, като се взираше в лицето на Барни. Накрая проговори:

— Момичето наистина беше Номер едно.

— О — промълви Барни.

Деканът Холмс разгъна на масата няколко документа:

— Ето протоколите с оценките ѝ. Води в курса по всички предмети. Дори Пфайфър, който е изключително взискателен ѝ е дал 99 точки — което е прецедент.

„О, Господи! — помисли си Барни, — значи тя е била на върха в топлистата по биохимия.“

— А в живота ѝ нещо интимно имаше ли, Лора?

— Не — отвърна тя след моментно колебание, като се чудеше колко е редно да разкрие. — Честно казано, мисля, че се страхуваше от мъжете. Агресивността ѝ̀ като че ли беше противофобийна — ако използвам уместно термина. Мисълта ми е, че да си толкова по-добра от тях, е начин да ги държиш на разстояние.

Холмс кимна:

— Хипотезата ви е интересна. Трябва да чуя какво мисли по въпроса психиатърът ѝ. Посещавала го е редовно.

Откъм входа на бюфета се чу висок шепот:

— Декан Холмс, може ли да поговоря с вас за минута?

Деканът поклати посребрената си грива и се обърна към Барни и Лора:

— Извинете ме, идвам веднага.

Барни и Лора зачакаха в мрака.

— Чувствам се като кръгъл идиот — рече той.

— И двамата казахме едно и също, Барни. Откъде можехме да знаем, че е била номер едно, преди той да ни каже? Беше така дяволски потайна…

Деканът се върна със светлокафява тетрадка с печата на института по медицина. Не седна на масата, а само каза:

— Много ми помогнахте, благодаря ви.

Явна покана да си вървят. Но Барни не можеше да си тръгне и да остави загадката неразбулена:

— Господин декан… сър, мога ли да ви запитам какво става?

— Информацията е поверителна, Ливингстън.

Барни настоя:

— Сър, само преди две минути и тримата водехме „поверителен“ разговор. Щом тогава ни се доверихте, защо не ни се доверявате сега?

— Май сте прав, Ливингстън. А и в интерес на истината, ако не бяхме разговаряли, нямаше да разбера за какво се отнасят драсканиците на Алисън.

— Какви драсканици, сър?

— Вижте сам — деканът му подаде тетрадката. — Отгърнете на последните десет страници.

С Лора до рамото си Барни отвори тетрадката към края ѝ.

Три думи се повтаряха ред след ред, страница след страница:

Настигат ме. Настигат ме.

Настигат ме…

Барни си помисли само: „Как е възможно психиатърът ѝ да не забележи това? Какво е правил на консултациите, ноктите си ли е рязал?“

Лора изказа гласно мислите си:

— Трябваше да се досетя — след всички разговори, които сме водили. Трябваше да се досетя накъде отива…

— Моля ви, Лора — каза меко деканът. — Не сте били в състояние да отгатнете мислите ѝ. Дори и на опитния специалист му е убягнало…

Докато Барни връщаше тетрадката, деканът каза по-скоро на себе си:

— А сега аз трябва да се изправя пред родителите на девойката — после въздъхна и допълни: — Това е най-тежкото. И сто години да си лекар, пак ти е трудно да се изправиш пред най-близките.

Барни гледаше след отдалечаващия се бавно декан и си мислеше: „Това е единственият случай, когато го виждам разстроен. А щом той не може да поеме всички ужаси на медицината, тогава кой може?“ Което пък го наведе на въпроса, какво ли си мисли сега психиатърът на Алисън. Дали той — или тя — се разкъсва от ви на, от смазващо чувство за провал?

И след това запита себе си: „Какво си се захванал с проблемите на хората? От собствените си чувства ли искаш да избягаш?

Не — каза той на вътрешния си глас, — аз съчувствам на Алисън. Може да е странно, но ми се иска не само да съм бил по-близък с нея. Иска ми се да бях на мястото на психиатъра ѝ.“