Ерик Сийгъл - Лекари

Луис бе преминал от кротко пийване към шумно скандалджийско пиянство. Около девет всяка вечер започваше да буйства като разярен лъв. А напоследък и като тържествуващ лъв. Кумирът му Фидел Кастро току-що бе успял да свали от власт Батиста и да освободи кубинския народ. Заслужаваше ли това една глътка „Куба Либре“? Или две? Или десет?

На всичко отгоре тези му убеждения не спечелиха симпатията на по-патриотичните жители на Бруклин, тъй като Кастро бе иззел американските захарни фабрики. „I viva el pueblo cubano“ 54 54 Да живее кубинският народ! (исп.) — 1> пр. далеч не беше на устата на всички.

Съседите започнаха да се оплакват. Един-двама даже помолиха Естел да се намеси от името на общината и да отрезви Луис или поне да го накара да млъкне.

Всеотдайният някога лекар западаше все повече. Глобиха го за шофиране в пияно състояние. Следващият подобен инцидент вероятно - щеше да му струва шофьорската книжка. Или дори разрешителното да практикува.

— Не можеш ли да му помогнеш някак? — попита Естел приятелката си.

Инес кимна:

— Моля се — промълви тя. — Моля се на Дева Мария да го избави от страданията му.

— Дали не може някой, ъ-ъ, по-близък човек да поговори с него?

— Отец Франциско Хавиер също се опита да ходатайства.

— Искаш да кажеш, че си успяла да закараш Луис на църква?

— Не, поканих отеца вкъщи миналата неделя следобед.

— И?

— Ay! No me pregunta 55 55 Ах, не ме питай! (исп.) — К.пр. . Луис побесня, разкрещя се на отеца, започна да ругае църквата и всички испански епископи, обединени около Франко. Отецът не остана даже за чай.

„Никак не се учудвам“, помисли си Естел. Внезапно Инес потъна в молитва. И Естел остана сама с мислите си. Защо Лора не помогне? Как може да пренебрегва семейството си, когато то се нуждае от нея?

Тя подхвана темата по време на закуска следващата сутрин.

— Струва ми се, че Лора бяга от отговорност.

— Тя се опита да помогне, мамо. Наистина се опита. Но на последния им разговор Луис ѝ каза нещо непростимо.

— Какво? — запита Уорън.

— Освен всичко друго изкрещя ѝ: „Не ме поучавай, да не би да си ми син случайно.“

На масата внезапно се възцари тишина, после Естел въздъхна:

— Горкото момиче.

— Ама че кофти удар — съгласи се Уорън. — И двамата ѝ родители са живи, а тя е сама. Басирам се, че от отчаяние ще вземе да се омъжи за тоя Палмър не знам кой си.

— Няма нужда да затаяваш дъх — предупреди го Барни. — Палмър отива в армията и двамата са решили да прекъснат за известно време връзката си.

Естел се удиви:

— Какво ли ще стане с нея?

„И аз това се чудя“, помисли си Барни.

В шест часа през една мъглива августовска утрин Лора придружи Палмър до наборния пункт на бостънската военна база.

— Ще ти пиша, Лора. Моля те, пращай от време на време някоя картичка, колкото да кажеш, че си взела някой изпит.

— Хайде, хайде, знаеш, че ще ти пиша. Но ти сигурен ли си, че искаш да осъществиш плановете си за Школата за запасни офицери? Защо ти е да оставаш по-дълго в униформа?

— Лора, ако ще те изгубя, допълнителното време е без значение. Поне ще мога да удавя мъката си в Офицерския клуб.

— Няма да ме изгубиш, Палмър. Никъде няма да ходя.

— Е, добре, обещавам да ти бъда верен.

— Моля те, не се излагай. Не искам да бъдеш монах. Няма да е нормално.

От това Палмър тъжно заключи, че тя смята да води активен обществен живот в негово отсъствие.

— Само помни, Лора, никога няма да намериш мъж, който да ти е толкова предан като мен.

Когато подкара към института (вечно щедрият Палмър ѝ подари поршето си), Лора си помисли: „Сигурно е прав. Никой друг няма да ме обича така безрезервно както добрият Палмър.“

Уаймън беше вече в лабораторията и кълвеше на древна пишеща машина. Под очите си имаше тъмни кръгове.

— Добро утро, Лора, как си?

— Леле, поради що сте почти любезен днес, доктор Франкенщайн?

— Хм, странно, че ме питаш — рече Питър Велики и се надвеси над машината. — Днешният ден е забележително събитие в историята на медицината.

— Само не ми казвай, че напускаш професията.

Той пренебрегна хапливата ѝ забележка:

— Мис Кастелано, днешният ден бележи официалното приемане на изследователските ми открития. Цяла нощ съм стоял да завърша доклада си.

— Толкова ли си сигурен, че ще го отпечатат?

Уаймън се ухили.

— Скъпа моя, професор Пфайфър е редакторът.

Но през следващите няколко седмици тя откри, че хвалбата на Питър относно авторството му не е съвсем точна. Общоприета практика беше изследователските трудове от всяка лаборатория да носят името на старшия учен. Статията на Питър щеше да излезе като труд първо на Майкъл Пфайфър, после — на Кейт Макдоналд, главния асистент от миналата година, и чак накрая — на гениалния Уаймън. И пак извади късмет, тъй като понякога подобни статии излизат с повече от 5–6 автори.