Ерик Сийгъл - Лекари

— О, господи, не мога да повярвам, че това наистина си ти, Сет — продължаваше да бръщолеви момичето. — Обзалагам се, че не ме помниш. Пък и от къде на къде ще ме помниш? Карах за втори път курса по основи на химията, за да постъпя в училището за медицински сестри, а ти помагаше на всички, на мен най-вече, в лабораторните опити. И виж — наистина станах сестра.

Сет не беше свикнал на такова внимание. Той онемя, но не ослепя. Вгледа се бързо в табелката с нейното име. И събра цялото си умение за първата си стъпка на кавалер:

— Е, как ще забравя Джуди Гордън, момичето със сублимиращия поглед.

Трите сестри се закискаха.

— Какво значи това? — попита едната.

— Ами това всъщност е химичен термин. Означава, че се изпарявам под погледа ѝ — отвърна Сет, смутен от непреднамерено надутото си изказване. Джуди се усмихна;

— Поласкана съм, че ме помниш, Сет. Междувременно запознай се с приятелките ми Лилиан и Меги.

— Много ми е приятно. В кое отделение работите?

— Голямото „Р“ — отвърна Джуди мрачно.

— В раковото сигурно е тежко — кимна Сет. — Предполагам, че малко пациенти си отиват през вратата, през която са влезли.

— Така е — съгласи се тя. — Понякога е много потискащо. Сестрите на нашия етаж се сменят непрекъснато. Ами ти, Сет?

— Аз съм в лабораторията по патология. И между другото, не съм лекар още. Тук съм само за лятото.

През целия диалог Сет напрягаше безумно мозъчния си апарат. Това беше неговият шанс и не биваше да го пропуска.

— На обяд ли отивате? — попита той.

— Не, току-що свършихме — отвърна Джуди разочаровано. — Трябва да се връщаме след минута. Но може да се видим друг път.

— Утре на обед?

— Чудесно — усмихна се Джуди Гордън.

Трите се запътиха към асансьора и тя извика:

— Ще те чакам пред павилиона за вестници около дванадесет и петнадесет. Става ли?

Той махна с ръка за потвърждение. В следващия миг асансьорът ги погълна.

За момент Сет остана онемял. Не само че си спомняше Джуди, но и навремето я харесваше. Само че никога не му стигна смелост да си отвори устата и да я покани на среща.

Както обикновено Сет изчака да премине най-усиленият трафик и тогава тръгна към къщи. В седем и половина се качи в рейс, в който беше сравнително прохладно и имаше място да седне и да чете.

Когато слезе, слънцето вече клонеше на запад и в ранната вечер меките му лъчи галеха поляните и цветните лехи около къщите в скромния краен квартал. Сет познаваше всички съседи по име още от гимназиалните си дни, когато разнасяше вестници. Още помнеше кои домове са щедри и къде точно са стиснатите Скруджовци.

Стигна търговската част, където се намираше магазинът за месо и бакалски стоки на семейство Лазаръс, построен още в 1930 г. Когато мина край витрината, Сет видя, че баща му реже сирене на мисис Шрейбер, и им махна и на двамата. След това заобиколи и отвори вратата отзад на магазина, през която се отиваше до апартамента им на горния етаж.

Майка му го посрещна топло:

— Здравей, скъпи. Какво ново днес?

— Мамо — оплака се той с въздишка, тъй като всеки ден повтаряха все същата песен, — нищо ново не се случва в моята работа. В патологията всички пациенти са мъртви.

— Знам, знам, но може пък да си открил някой нов лек за смъртта. Защо не?

Той се усмихна:

— Ти ще си първата, на която ще кажа. Имам ли време за един душ преди вечеря?

Роузи кимна и се върна в кухнята.

Макар че през лятото водата често намаляваше, дългите горещи душове бяха професионална необходимост за Сет. Дрехите и кожата му се пропиваха от миризмата на смърт и всяка вечер, когато се прибереше от болницата, той се търкаше усилено под водата.

В девет Нат Лазаръс затвори магазина и след пет минути семейството насяда около масата.

— Е, момчето ми, какво ново днес?

— Открих лекарство срещу рака — отвърна Сет е безизразно лице.

— Хубаво — промърмори баща му, чието внимание беше погълнато от колонката с резултатите от последните бейзболни мачове. — Казвам ви, да могат само нашите да вземат друг начален хвърляч, и купата ни е в кърпа вързана.

Окрилен от обедното си преживяване, Сет добави добродушно:

— Открих и лекарство за порок на сърцето, а утре смятам да изобретя нещо, което ще затрие завинаги хремата.

Нат остави веднага вестника.

— Хремата ли казваш? На път си да откриеш лек за хремата?

— Как така точно това те кара да скочиш, а лекарството ми за рака даже не те трогна?

— Синко, ти не си търговец и не живееш на тоя свят.