Ерик Сийгъл - Лекари

— Сигурно.

Спомняха си минали случки и се шегуваха през цялото време, докато ядяха неразличимите салати. В нейно присъствие той се отпускаше може би защото Джуди беше много спокойна, самоуверена и общителна.

За десерт той си поръча шоколадов сладолед, а тя желе. („Трябва да внимавам, сезонът на банските е все пак.“)

Странно, но Сет не можа да нарисува във въображението си образа на Джуди в оскъден бански костюм, но благодарение на знанията си по анатомия можа да си я представи гола — и това все пак беше постижение.

— У вас ли живееш още? — попита тя, докато допиваха кафето.

— Да. Май не съм много в крак с времето. Живея още с майка си и баща си, но съм тук само за лятото.

— Много жалко — измърмори тя на себе си.

„Кое е жалко? — попита се Сет. Че живея с родителите си или че ще се връщам в Бостън?“

Докато вървяха към асансьорите, той събра смелост и попита:

— Дали ще е възможно да вечеряме заедно някой път?

— Разбира се. Утре вечер?

— Чудесно, утре е чудесно.

— Имам кола, ако мога така да я нарека — рече тя безгрижно. — Поне ме кара, докъдето искам. По кое време свършваш работа?

— Зависи само от мен. Пациентите в патологията не се сърдят, ако си тръгнеш по-рано.

— Какво ще кажеш за шест и половина? Ако има спешен случай, ще ти позвъня в лабораторията.

— Добре, страхотно. Искам да кажа, чудесно — повтори той.

Бяха сами в асансьора. Джуди натисна за петия етаж, раковото отделение, и за осмия — неговата лаборатория.

— Кажи ми, Сет, разстройва ли те работата с мъртвите? Понякога нямаш ли усещането, че полудяваш?

— Не, смятам, че твоята работа е по-тежка. Когато дойдат при мен, страданието им вече е свършило. А ти ги гледаш как умират. Това не те ли потиска?

Тя кимна:

— Да, и всеки ден се прибирам у дома с мисълта, какъв дяволски късмет имам, че съм просто жива.

Обсъдиха същия въпрос, докато вечеряха в Армандовия луксозен ресторант „Норт Раш“, където Сет никога преди не бе стъпвал, а и сега удоволствието не му беше по джоба. Но случаят беше специален.

— Няма да повярваш, че съвсем нормални хора изумяват, когато умира техен роднина. Страхуват се да дойдат, сякаш смъртта е заразна. Семейството се насилва и идва, но приятелите винаги си намират оправдание. Пациентите, за които се грижа, са трогателно благодарни и за най-малката проява на внимание. И аз да съм на смъртно легло, ще се радвам, ако има някой, ако ще да е непозната медицинска сестра — просто да държи ръката ми в последния час. Извинявай за професионалната обида, но истина е, че и лекарите гледат да избягат стига да могат.

Докато я слушаше, възхищението му нарастваше с всяка минута.

— Има всякакви лекари, както има и всякакви сестри — каза той и веднага съжали „По дяволите, сигурно ще ме помисли за голям грубиян.“

— С патология ли смяташ да се занимаваш занапред?

— Честно казано, още не съм сигурен. Първото лято започнах тази работа, защото знаех, че ще ми помогне да вляза в института. После реших, че ще ми даде преднина по анатомия. И наистина научих много тази година.

Скромността не му позволи да каже, че професор Лубар му писа 6+ единственият случай в историята напоследък да се окаже някому такава чест.

— Според доктор Матюс работата ни в крайна сметка може да помогне да се предотвратят някои заболявания, водещи до смърт.

— Това е достойно за възхищение, но не смяташ ли, че пропускаш нещо… емоционалната страна, с която медицината ни привлече най-напред? — тя въздъхна и продължи: — Мисля, че няма по-голямо възнаграждение от благодарността на пациент, към когото си се отнесъл с внимание.

„Това е доста явно очерняне на работата ми, помисли си той. Но смея ли да се защитавам?“

И за втори път през последните два дни се чу да произнася думи, продиктувани от импулс, който явно не можеше да контролира:

— Може би се страхувам. („Да пукна, ако знам защо го казах.“)

— Да не загубиш пациент ли? — попита тя. — Зная, че много лекари изпитват същото. Съвсем човешко е, Сет.

— Не от това ме е страх — призна отново той, — а от… от… страданието. Мисля, че патологията ми харесва, защото, колкото и да е страдал болният, всичко вече е свършило. Може целият да е обхванат от карциноми, но не чувства нищо. Струва ми се, че не бих понесъл да, гледам как пациентът се мъчи от болка или е прикрепен към апарат, който поддържа дишането му, но останалата част от него е мъртва. Сигурно нямам куража да стана истински лекар.

Докато Джуди го караше към къщи, Сет все повече се убеждаваше, че страда от рязко психично отклонение, от някакъв вариант на синдрома на Жил дьо ла Турет, под чието въздействие изрича неща, които съзнанието му не може да потисне. Откровени неща. Но кога, по дяволите, откровеността е впечатлявала момичетата?