Ерик Сийгъл - Лекари

Луис беше поласкан, когато научи за амбицията на Барни, но се отнесе с леко снизхождение към онова, което прие за фантазия у дъщеря си. Беше убеден, че тя ще изживее тази смешно романтична мечта, ще се омъжи и ще има много деца.

Но беше сбъркал.

Особено след като Изобел умря.

Това се случи внезапно като светкавица през лятото. Малко по-късно, като последвал грохот на гръмотевица, дойде и мъката.

Тази година параличът се беше развилнял. Ангелът на смъртта дебнеше на всяка улица в града. Повечето родители в Бруклин, които можеха да си го позволят, изпращаха децата, си на безопасни места в провинцията като Сириш Вали.

Естел и Харълд вече бяха наели крайбрежно бунгало в Джърси за целия месец август. Луис обаче настоя да остане там, където е необходим, а Инес не искаше да го остави да се бори сам. Семейство Ливингстън предложиха да вземат двете момичета и Луис с благодарност отвърна, че ще обмислят идеята сериозно.

Може би беше прекалено зает с опасни случаи на детски паралич, за да забележи, че по-малката му дъщеря проявява някои от симптомите. Но как можеше да не забележи, че е вдигнала температура и дишането ѝ е учестено? Вероятно защото момиченцето нито веднъж не се оплака, че не се чувства добре. Едва след като една сутрин я откри в безсъзнание, Луис осъзна за свой ужас какво бе станало.

Оказа се паралич на дихателните пътища, при който вирусът яростно атакува горната част на гръбначния мозък. Изобел не можеше да диша дори с респиратора. Още преди да настъпи нощта, тя почина.

Луис полудя от самообвинения. Що за лекар бе той, по дяволите! Би трябвало да е в състояние да спаси собствената си дъщеря…

Лора отказа да си легне. Боеше се, че ако затвори очи, може и тя да не се събуди. Барни остана да ѝ прави компания през целонощното траурно бдение, докато тя седеше в задушната и гореща всекидневна и се свиваше от болки в стомаха.

По едно време той прошепна:

— Лора, вината не е твоя.

Тя с нищо не издаде, че го е чула. Очите ѝ останаха загледани в нищото.

— Млъкни, Барни — каза тя, — нямаш представа за какво говориш.

Но вътре в себе си беше благодарна и облекчена — той бе успял да изрази с думи чувството ѝ на вина, загдето продължава да живее, когато сестричката ѝ е мъртва.

Единствено Естел беше в състояние да уреди подробностите около погребението. Тя предположи, че семейство Кастелано ще иска католически обред, и се свърза с отец Хенеси от църквата „Свети Грегоар“. Но когато им разказа плана си, Луис изрева:

— Никакъв свещеник, не ща свещеник, освен ако не ми обясни защо Бог прибра дъщеричката ми!

Естел покорно се обади на отец Хенеси, за да му съобщи, че в крайна сметка няма да има нужда от него.

После дойде Харълд и се опита да убеди съпрузите Кастелано, че все пак нещо трябва да се каже. Не могат да се разделят с дъщеря си просто така, без нищо. Инес погледна съпруга си, защото знаеше, че той трябва да вземе решението. Луис наведе глава и тихо каза:

— Добре, Харълд, ти си ученият, ти говори. Само че ти забранявам да произнасяш името Господне!

Под безжалостното августовско слънце двете семейства наблюдаваха как малкият ковчег бе положен в земята. Барни се протегна да хване ръката на Лора. Тя го стисна силно, сякаш така можеше да спре сълзите си. И както стояха около гроба, Харълд Ливингстън прочете няколко реда от едно стихотворение на Бен Джонсън за смъртта на смело испанско дете.

Той вдигна поглед от книгата и запита:

— Иска ли някой да каже нещо?

Най-сетне от дълбините на душата си Луис Кастелано отрони едва доловимите думи:

— Adios, nina.

На връщане към къщи всички прозорци на колата бяха отворени с напразната надежда, че малко въздух отвън може да облекчи непоносимата тежест. Инес повтаряше с мек печален глас:

— Yo no se que hacer. 16 16 Не знам какво да правя.

Объркана, Естел изведнъж се чу да произнася:

— Майка ми дойде от Куинс и сега приготвя вечеря за всички ни.

Пътуването продължи в мълчание.

Когато преминаваха Трибъро бридж, Луис попита приятеля си:

— Обичаш ли уиски, Харълд?

— Ъъ… ами, да. Разбира се.

— Имам две бутилки. Един клиент ми ги даде за Коледа. По време на войната ги използвахме за упойка. Ще ти бъда благодарен, ако ми правиш компания, amigo.